Моят свят

От няколко години насам животът ми се върти около мотора и двете ми дъщери, но в един момент си дадох сметка, че децата растат страшно бързо и някой ден ще поемат по своя път, вземайки своите решения и носейки товара на последствията. В същия миг разбрах, че рано или късно ще изляза от кръговото движение, на което се въртя в настоящето и ще продължа по пътя към свободата, търсейки  вътрешния мир.

Дали някой от вас, не се е почувствал в даден момент от живота си затворен в  „семейното щастие“, което често ни ограничава и отдалечава от търсенето на собственото АЗ?

Не ме разбирайте погрешно, не съм против семейството и знам колко са важни близките и тяхната обич и подкрепа, но се противопоставям на лицемерието и на връзките, които са обременени единствено от задължения, а са празни от чувства и разбиране. Противопоставям се на хората които парадират с „лъскаво щастие“, а вътрешно се измъчват от това, че никога не са се опитали да тръгнат по свой път и само се оплакват, че другите са им виновни. Когато правим саможертва, трябва да бъдем искрени и да не натоварваме с нея човека, за когото я правим : “Аз заради теб не продължих с кариерата си! Заради децата останах вкъщи! Заради твоята кариера се пожертвах!… и т.н.“ Може би човекът, за когото сме направили тази саможетрва, не я е заслужавал, но нямаме право да виним никого. Решенията са само наши и ние трябва да понесем последствията.

Когато правя нещо за децата си, го правя от сърце и никога не ги виня, че съм пожертвал нещо в тяхно име, не ги обременявам със саможертва. Искам те да бъдат свободни и да вървят напред по своя път. Искам да ги науча да бъдат щастливи и да гледат напред!

Не искам да затворя дъщерите си в този ограничен свят, в който сме заобиколени от толкова материални идеали и хора без души. Когато търсим отговори на истините, виждаме често, че хората около нас се интересуват единствено от повърхностни неща. Дали ги е страх или ги е срам да потърсят нещо по-дълбоко в себе си, не знам, но все по често срещам хора, които са празни или доста объркани. Не искам животът на децата ми да зависи единствено от марковите дрехи, новата кола или голямата къща. Искам те сами да потърсят личната си свобода, искам да ги науча да взимат смели решения, без да се нагърбват с предразсъдъците на днешното общество, което е толкова извисено технически, че е започнало да забравя за човешката си същност.

Идеализираме красотата на телата, а забравяме за съществуването на душата. Правим си хиляди сметки, а не взимаме предвид, че това физическо тяло, тази торба от кожа, пълна с кости, кръв и изпражнения, не е съществувала преди, а и няма как да просъществува след физическата си смърт. Не ме смятайте за някакъв духовен фанатик, защото не съм такъв. Земен съм като всеки от вас и обичам красивите жени, но никога не забравям, че единственото нещо в нас, което е перфектно и безсмъртно е душата ни.

За да бъдем щастливи за по-дълго време трябва да постигнем хармония между тялото, съзнанието и душата. Не е лесно, но не е невъзможно.

Хората ме питат често:

–         Как така реши да отидеш в легиона?

Защо ли ми е толкова трудно да им отговоря на този въпрос? Ами защото има неща, които не са материални и трудно се описват с думи. Неща които ограничеността на нашето съзнание не ни позволява да разберем. За пореден път ще се опитам да ви отговоря:

–         Усетих нещо в себе си, когато научих за съществуването на Френския чуждестранен легион и не намерих спокойствие, докато не минах оттам. Моето съзнание не спираше да мисли за легиона, така че тялото и душата ми го последваха. Денят, в който ме приеха да служа в редиците на тази уникална военна единица, тялото, съзнанието и душата се събраха отново и просто бях щастлив, усещайки че съм на прав път. Не за всички бе така, тъй като някои от момчетата усетиха, че са сгрешили и решиха да изоставят Легиона, защото там не е за всеки. Някои се чувствахме уютно като на пионерски лагер, докато други мислеха, че са в седмия кръг на ада.

Аз отидох в Легиона, въпреки че всичките ми близки, бяха против това мое решение, но свободата е именно това, да можем да взимаме решения и да носим отговорност за последиците. Както се пее в най-великата песен на Ахат:

АЗ САМ СИ ИЗБРАХ ТАЗИ СЪДБА, ВЕЧНАТА ЧЕРНА ОВЦА

Бавно ни залива морето
от сиви тягостни дни,
умът не слуша сърцето,
а вечно смята и бди.
Падаме в калта затъваме до шия в нея,
виновни търсим , за да успеем
невинни в калта да заспим.
Хората сега са глупави стада,
водещи борба за власт и за трева,
стискайки зъби подават си ръка.
Не, аз не мога да спя сега!

Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!

Всяка глупост има си време,
да стане малка правда дори,
щом овчарят може да дреме,
а стадото да точи зъби.
Злото ви поглъща с грозната си паст,
никой не посмя да чуе моя глас,
браните с рогца жалката си власт.
Не, аз не мога да съм като вас!

Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!

Сложил бях на карта сетния си час,
никой не посмя да чуе моя глас,
черен съм сега и в профил и в анфас.
Не, аз не мога да съм като вас!

Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!

Read Full Post »

Честит рожден ден на най-страхотния брат на света

Поздрав от сестрата на Георги

Имам си най-страхотния брат на света. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Като бях малка си мислех, че имам един баща и две майки. Виках на Георги – мама Гоги, защото той много ме гледаше. Е, тогава беше на осем и често използваше количката ми (с мен в нея) за греда, докато риташе футбол в Студенски град с приятелчетата си… но пък за първи път се засмях, когато той ме люлееше на люлките, той ме държеше, докато прохождах и много много ме обичаше.

После никога не ми се е ядосвал – нито, когато му скъсах учебника по руски, нито, когато казах на приятелката му (кака Миглена :), че ако си постриже косата, той ще я зареже 🙂

Той ми даваше да правя всичко, което иначе ми забраняваха – да се пускам по най-стръмните пълзалки, да ям сняг, а по-късно да се возя на мотор…

Брат ми ме научи да бъда смела, да не се страхувам и винаги, когато не мога да се оправя сама, знаех че мога да разчитам на него. Неведнъж плашех другите деца с него. Той само се появяваше на балкона и аз им казвах: “Виждате ли? Това е брат ми, ако се закачате с мен, той ще слезе…” Честно казано нито веднъж не се наложи да слиза 🙂

Научи ме и да се бия, което засега ми е коствало само веднъж счупена ръка, защото след това ме и научи как да избягвам физическите саморазправи.

Когато замина за Френския легион, много плаках. Първата си заплата от там, я прати вкъщи. Но аз се зарадвах много повече, когато за първи път си дойде в България, след няколко години странстване. Много ми беше трудно без него, но дори и не си давах сметка на него колко му е трудно. Едва когато прочетох за първи път книгата му за легиона осъзнах колко неща ни е спестявал, колко му е било тежко, а никога не го е казвал, и през какви перипетии е минал. В трудни моменти, стискам зъби и си представям нещата, които той е изживял, това ме кара да се стегна и да бъда и аз малко легионер.

Не мога дори да опиша колко съм горда от него. Като бях малка ми повтаряше, че е най-силният и най-смелият, а като пораснах, противно на стандарта, разбрах, че той не просто се хвали, а наистина е един от най-силните и най-смелите.

Най-много му се възхищавам на позитивизма. Каквото и да става, той успява да види хубавата страна на ситуацията, да се наслаждава на всеки миг и да бъде щастлив. Това е нещо, което се опитвам да науча от него.

Днес той живее на другия край на света, но всеки път, когато си дойде, аз пак ставам онова малко момиче, което не го е страх от нищо, защото знае, че големият му брат е до него. С него съм по-различен човек – по-смела съм, по-инициативна, по-жизнерадостна… сякаш той ме заразява с неговия ентусиазъм за живот. Когато той е тук се чувствам най-щастлива. И как няма да е така – че нали си имам най-страхотния брат на света.

Честит рожден ден, бате!

Read Full Post »

Най-дългите две седмици в моя живот

Бях оставил зад гърба си София, Париж, Мадрид, Барселона, както и няколко африкански столици и потеглях към един нов свят – Америка. За разлика от повечето хора в съвременния свят, които се упътваха най-вече към Щатите или Бразилия, аз се бях отправил към Централна Америка и по точно към Никарагуа.

В денят преди да потегля към тази нова дестинация, бях застанал под паметника на Кристофор Колумб на пристанището в Барселона и замечтано гледах ръката, с която той сочеше морето. За разлика от него, аз знаех че Америка съществува, а и щях да стигна до там със самолет доста по-бързо. Освен това отивах само за две седмици в Никарагуа. След това трябваше да обиколя Салвадор, Венецуела, Бразилия и Парагвай. Бях ерген, готов за приключения и моите работодатели имаха нужда именно от такъв човек. Фирмата, от която бях нает се занимаваше с игрални автомати от типа на покер машини и ротативки. Имаха фабрика за производство на такива автомати в Барселона, където бях подготвен от програмисти за мисията си в Никарагуа. Щях да потегля с екип от пет техника, които трябваше да инсталират платка, контролираща броячите във всяка от машините, след което аз трябваше да проверя дали всичко работи и да прехвърля данните от платките в сървъра с базата данни на фирмата. Трябва да спомена, че намерих тази работа, благодарение на връзките си създадени по време на службата си в Чуждестранния легион.

Стоях на летището в Барселона и гледах как майките и бащите на техниците, притеснено се сбогуваха със своите деца, които заминаваха в някаква съвсем непозната страна. Почувствах се като детска учителка, заминаваща на лагер с бебешорчета. Докато бях в легиона, бях забравил какво са това изпращачи и посрещачи. За мен това заминаване бе просто една работа за две-три седмици, а за тях бе най-опасното приключение в живота им. Момчетата бяха наплашени от родителите си че в Никарагуа е много опасно и дори не бива да излизат от хотела. След чувственото изпращане, събрах паспортите на всички и потеглих с моята група към Никарагуа. Във фирмата в Манагуа не ни посрещнаха много радушно. Ние идвахме да ги проверяваме, а според тях не разбирахме нищо и бяхме новобранци в бранша. Постоянно спъваха нашата работа. Един ден нямало свободни коли, друг ден нямало шофьори. Аз твърдо им заявих обаче, че имам мисия и смятам да я изпълня. От този момент всички от фирмата спряха да ме подкрепят и наистина останах сам с моя екип.

Не бях предполагал че в тази Манагуа имаше толкова игрални автомати. Ходехме по барове, в билярдни зали, в магазинчета, в закусвални, по пазари, които приличаха на битака и дори в аптеки. Хората се редяха на опашки, за да играят. Манагуа нямаше нищо общо с Лас Вегас, нямаше нищо лъскаво и привлекателно, но хората явно обичаха хазарта.

Въпреки всички трудности за десетина дена успяхме да инсталираме платките и остана само последната стъпка – да прехвърлим данните от машините към сървъра. На следващия ден бяхме готови да празнуваме за успешно завършената мисия, но за наше съжаление и най-голямо учудване, някои от данните се бяха загубили при обработката.

Започна се едно писане на доклади и чакане на нови заповеди. Моят екип бе загубил надежда и всички бяха отчаяни. Момчетата искаха да се приберат в Барселона, според тях всичко се бе провалило, но аз упорствах с моя оптимизъм и ги убеждавах, че ще ни пратят нова версия на програмата и всичко ще се оправи. Имах право по отношение на новата версия, тя дойде и всичко изглеждаше перфектно, докато в един момент си дадохме сметка, че няколко платки не бяха отчели резултати. Този път проблемът не бе в програмата, самите платки не бяха издържали на тежките климатични условия. В баровете по пазара нямаше климатици и платките прегряваха, а в закусвалните бе пълно с хлебарки и плъхове, които се криеха именно в игралните автомати. Започнах ново писане на доклади, в които описвах проблемите. Опитах се да окуража момчетата, благодарейки им за положения труд. Убедих ги, че каквото зависеше от нас, го бяхме направили.

На другия ден дойде ново нареждане от Барселона. Техниците се завръщаха, но аз оставах докато дойдеше директорът от централния офис, на когото трябваше да се отчета за свършената работа. Предполагах че ще загубя работата поради провала на мисията като цяло. Бях свикнал в легиона, че никой не ти слушаше обясненията, важни бяха единствено фактите.

Директорът пристигна с нов екип хора и при първото събрание на фирмата в Манагуа, той съобщи, че ще смени стария екип. Повечето щяха да бъдат изпратени в други страни, където фирмата имаше бизнес, а някои щяха да бъдат уволнени. Нямах представа защо ме бяха викнали на това събрание, което нямаше нищо общо с моята работа. В един момент директорът започна да обявява новите назначения. Не познавах никого от новия екип, а със стария почти не бях общувал и учудването ми бе голямо, когато изведнъж, чух че ще бъда назначен като технически директор на фирмата в Манагуа. Бях част от новия екип, който оставаше да управлява бизнеса в Никарагуа. Директорът ми обясни, че въпреки техническите грешки на последните данни, благодарение на тях и моите доклади, той си бе дал сметка, че ръководният екип в Манагуа не си вършеше работата. Така че оставах, и двете седмици, за които бях дошъл в Никарагуа, продължаваха.

В Никарагуа няма сезони и все е лято, така че имам чувството, че времето тук е спряло. Вече седма година карам мотора си из Централна Америка и повтарям, че това са най-дългите две седмици на моя живот. Освен мотора, с който успявам да се спася от рутината, за тези две седмици успях да построя една къща в Манагуа и най-важното – да имам две дъщери.

Read Full Post »

10 години по-късно

Точно преди десет години на 7 декември напуснах Легиона. Бях изкарал точно три години и три месеца служба.

Днес десет години по-късно реших да не ви разказвам за Легиона, а за пътят ми след това.

Семейния живот и рутината постоянно се опитваха да ме привържат и вържат на едно място, а аз все успявах да им избягам. Един ден обаче мой много близък приятел бе убит при бой с ножове в един бар в града Леон. Той бе страхотен човек, бе прекосил земното кълбо няколко пъти и бе решил да се установи в Никарагуа, но точно там в един от най-древните градове на Америка, смъртта  го бе изненадала. Когато научих  тази трагична новина, не знаех как да реагирам. Полицията бе хванала някакви виновни, но това нямаше да върне моя приятел към живота. Затворих се в себе си и започнах да се застоявам повече вкъщи и дори направих развъдник за кучета. Дъщерите ми бяха малки и си играеха с кутретата. Бях заобиколен две три години от семейно щастие и домашен уют. Всичко изглеждаше перфектно, докато един ден се спрях отново до мотора си и забелязах, че е покрит с доста прах. Веднага взех един парцал и започнах да го бърша. Опитах се да го запаля, но акумулаторът бе паднал. В този момент си дадох сметка, че не само акумулаторът бе паднал, но и моя приключенски дух бе заспал в дома, който построих. Рутината се оказа най-големия враг на любовта в моя живот и въпреки че си стоях все вкъщи, занимавайки се с кучетата и останалата колекция от домашни любимци, с всеки изминат ден все повече се отдалечавахме един от друг с жена ми. Един ден тя ми заяви, че не може да живее повече сред тези животни, които аз обичам повече от нея. А пък и къщата дето съм бил построил била много далече от града. Дали само тия забележки ми бяха достатъчни за да зарежа всичко и да намеря приключенския си дух отново или просто бе дошъл момент за промяна не знам, но в същия този ден намерих нов акумулатор за мотора, запалих го и излезох по улиците на Манагуа.

Read Full Post »