Вкарах мотора в гаража и свалих от гърба си коженото яке с нашивките на клана “Буталата“. В последните години животът ми бе тясно свързан с рокерския клуб на Никарагуа и волните пътувания из Централна Америка. Бях обиколил почти всички пътища от Гватемала до Коста Рика и бях срещнал много свободни души от най-различни рокерски групировки: “Бандитите“ от Коста Рика, „Биг Бос“ от Панама, “Ураганите“ от Хондурас и “Буканерите“ от остров Роатан, които бяха истински наследници на пиратите. Всички те ме бяха приели като свой и ме бяха накарали да се чувствам част от рокерското братство на Централна Америка. Погалих резервоара на мотора си, сякаш бе гривата на кон и потънах в спомените си. Хилядите километри, които бях прекосил с този “железен кон“, минаваха на бърз кадър пред очите ми, когато телефонът звънна и ме спаси от меланхолията.
– Ей Българино – чух познат глас от другата страна на слушалката да ми говори на френски, но не го свързах с някой конкретно.
– Кой се обажда? Ти ли си Илер? – попитах аз, сещайки се за моя стар приятел от Легиона.
– Не ме ли помниш, аз съм Андре, канадецът от клана на „Бандитите“, бяхме заедно на концерта на Металика в Сан Хосе.
– Ей Андре, вярно твоя акцент е трудно да го сбъркам, ама явно нещо съм се отплеснал. Какво ново при “Бандитите“.
– Мисля да намина през Никарагуа, с двама приятели другата седмица и реших да видя дали някои от вас “Буталата“ ще ни приюти.
– Ще се погрижим за вас, но другата седмица мен няма да ме има.
– Пак ли ще те пращат да бачкаш в Маями.
– Не, този път заминавам за Мексико.
– Да не би да има някакъв събор в Мексико?
– Нещо подобно, но не е рокерски. Ще се срещна със стари приятели от армията.
– Кога заминаваш?
– След няколко часа. Самолетът ми е в пет сутринта.
– Как така ще ходиш със самолет, ами моторът?
– Ще ме чака този път вкъщи. Времето ми е малко, а самолетът все пак е по-бърз.
– ОК ти си знаеш. Хайде на добър път и да знаеш, че си винаги добре дошъл при “Бандитите“ от Коста Рика.
– Мерси, Андре, ще кажа на Армандо да се погрижи добре за вас другата седмица. Hasta la vista!
Затворих и отново погледнах към мотора си, върху който бях захвърлил небрежно якето с емблемата на “Буталата“. След няколко часа щях да полетя към Мексико, където щях да се срещна с
миналото си или по-точно с ветерани от Чуждестранния Легион. Щях да изоставя за момент рокерския живот, за да отдам чест пред паметника в селцето Камерон. Паметник, издигнат в почит на загиналите легионери и символ на честта и изпълнението на дадената дума.
След броени минути се откъснах от любимия си мотор и се захванах с оправянето на багажа. Щях да сменя кожите и дънките с риза, сако и вратовръзка – дрехи, които не бях ползвал от години. Сред ризите и тениските имаше едно пликче, което бе най-ценно от всичко, което слагах в куфара. В него внимателно бяха сложени зелената берета, коланът с емблемата на Четвърти Ескадрон и, разбира се, медалите ми от Чад и Габон. Докосвайки се до тези така скъпи за мен предмети, меланхолията ме обзе отново и се пренесох в онази 1996-а година, когато покривах нормативите, за да спечеля бялото кепе.
Днес не бях на служба, но знаех че ветераните от Легиона имаха свои правила и униформа, с които трябваше да се съобразя. Животът ми бе поемал в различни посоки и не винаги бе вървял в посока на попътния вятър.
Понякога усещах, че живея много бързо сякаш бях изживял няколко живота в един и сега трябваше да се завърна в едно измерение, от което значително се бях отдалечил. Спомних си как преди петнадесет години, в родна България, бях продал мотора си, за да се отправя на запад. Бях тръгнал срещу вятъра, оставяйки зад гърба си всичко мило и родно и след време жаждата ми за приключения ме отведе в редиците на Френския Чуждестранен Легион. От онзи ден, в който прекрачих прага на приемния пункт в Страсбург, животът ми се промени и като че ли именно в този ден успях да се събудя преди съдбата си и да променя нещо от предвидения за мен път. Дали аз бях влязъл в нов коловоз на битието си или всичко бе предопределено не мога да кажа, но знам че оттогава летя по пътя на мечтите си с усещането че нищо не може да ме спре.
Както преди петнадесет години, така и днес отново се разделях с мотора си, но този път билетът не бе еднопосочен. Отивах просто на едно поклонение в селцето Камерон, където на 30 април 1863-а година, шейсетте легионера на капитан Данжу удържат армия от две хиляди мексиканци. Да стигна до това свещено за всеки легионер място бе една от мечтите ми. Въпреки че бях напуснал редиците на Легиона, нещо винаги ме бе свързвало тясно с него. Договорите за работа в Париж ги получавах, благодарение на приятели от Легиона, а и фирмата за която работех днес, също бе потърсила бивши легионери, така че Чуждестранният легион и до ден днешен бе останал един от водещите фактори в моя живот.
Потеглях отново сам, но този път не на автостоп и не с последните си пари от продажбата на любими вещи, както бях тръгнал от посткомунистическа България преди години. Просто бях натиснал пауза и бях погледнал за миг назад, назад към годините прекарани в тази единствена по рода си войскова част, наречена “Чуждестранен легион“. Летях към срещата с близкото си минало, което по някакъв начин бе останало да живее в мен и до днес. “Легионер един ден, легионер завинаги“ – гласеше един от девизите и в този момент аз го потвръждавах.
Аз, легионерът 