Статия на Бистра Величкова, публикувана във в. “Преса”, бр. 209, 4 август, 2012 г.
Бившият легионер и настоящ рокер Георги Лозев представи у нас втората си книга „По пътя на маите: в търсене на една изгубена цивилизация” (ИК “Сиела”)
През 1996 г. завършваш Минно-геоложкия университет, в София. На 24 години си. България преживява поредната си криза. Не можеш да си намериш работа по специалността. За това отиваш да продаваш домати на пазара или грабваш оръжието във Френския чуждестранен легион. Малко са хората, които се решават да изберат втория път. За това се иска смелост и авантюристичен дух. Именно такива качества притежава Георги Лозев. Скромен и уравновесен като истински герой, който е постигнал и преживял много, но не изпитва ни най-малка нужда да се хвали с това. Разказва за приключенията и трудностите в живота си спокойно и с усмивка, сякаш нищо особено не му се е случило. И без да съзнава, това прави възхищението към личността му още по-голямо.
След като завършва Френската гимназия в София и Минно-геоложкия университет, Георги решава да стане легионер. Всичко, което му се случва по време на над три годишния престой там, той описва в първата си книга „Аз, легионерът” (2009). „Издадох я на шега”, споделя той. „Тогава всички казваха „Легионерът е написал книга” и това ме успокояваше, защото ако има някоя и друга грешка, хората няма да са прекалено критични”. Сега, обаче, когато излиза втората му книга „По пътя на маите: в търсене на една изгубена цивилизация” (ИК “Сиела”), започват да го наричат писател. „Това малко ме притеснява, защото носи със себе си повече отговорност. Явно ще се наложи по-често да слизам от мотора и да преглеждам текстовете си по-внимателно”. Благодарение на сестра му – журналистката Бела Чолакова книги му стават реалност. Тя е техен редактор.
Освен бивш легионер, настоящ писател и пътешественик на автостоп, Георги е и рокер. От ученик е запален по моторите. За да замине за Франция и да се включи в легиона, заедно със стария Москвич, той продава и любимия си мотор. А докато е там, най-голямата мечта, която му дава сили е, след като се уволни да си купи Харлей Дейвидсън. И съвсем наскоро е успял да я осъществи. Именно с мотор изминава 2600 километра от Никарагуа до Гватемала, за да преоткрие тайните на древния народ на маите. „Идеята за пътуването дойде, когато колега рокер ми каза за града на маите Копан. Той се намира между Хондурас и Гватемала. Тогава с моя приятел д-р Георги Райков – майстор зъботехник и магистър стоматолог, потеглихме с един мотор”.
Отправната точка е Никарагуа, защото това е мястото, където Георги Лозев живее, вече от 11 години. Съпругата му е местна. Има две дъщери на 9 и 11 години. Те рядко го придружават в рокерските пътешествия. В Никарагуа той работи като технически директор – инженерна поддръжка на игрални автомати.
„Изминахме 1200 км. с мотор и стигнахме до град Копан. Това е именно градът, от където тръгва разкриването на тайните на маите. Там има 2000 йероглифа, които описват историята им – династиите, владетелите им”, разказва Георги. Миналата година започнаха спекулациите с календара на маите и края на света. Посланията на този народ са силно кодирани и ние си позволяваме да ги интерпретираме, както искаме. Идеята за края на света е по-скоро плод на нашето въображение, защото самите маи никъде не споменават за край на света. Те споменават за край на календара. При тях съществуват няколко календара, но най-интересният е т.нар. календар на дългото броене, който свършва на 22 декември 2012 г. На тази дата броячите ще се занулят и ще свърши един цикъл от 5125 г. Той е една част от обиколката на слънцето около центъра на вселента.” По случай края на този календар на маите, на 22-ри декември Георги планува да отиде в Северна Гватемала, заедно с четирима приятели.
Писателят-рокер споделя, че по тези земи именно джунглата е тази, която запазва градовете, от нападенията на испанците. Тук започват да се отварят музеи и да се съхранява наследството на маите, едва преди 20 години. От 1980 г. градове, като Копан, започват да се посещават от ЮНЕСКО и да се регистрират като наследство на човечеството.
За Георги, най-интересната част от пътешествието са били срещите му с местните хора. „На пръв поглед, те живеят бедно, но духовно са много по-богати от нас. Вярно, че колибите им са със сламени покриви, но те като излязат и веднага си откъсват един пресен ананас, манго или папая.”
„Най-впечатляващо е тяхното спокойствие, с което ти обясняват, че от тях нищо не зависи. Всичко е в ръцете на Господ. „Si Dios Quiere” – „Ако е рекъл Господ”. Екскурзовод ни разказа как идвали френски специалисти да проверят дали ядрената им централа има всички мерки за сигурност. Те попитали местните: „Каква е стратегията за сигурност на вашите ядрени реактори?” и директора на централата казал: „Ами как каква е? Във всяка стая имаме Дева Мария!” Това е техният манталитет.
„Въпреки всичко, ние българите нямаме тяхното спокойствие – „Mañana, Mañana” – „Утре, утре”. Ние като закъснеем за среща или не си свършим задълженията и изпитваме чувство на вина, докато те не са така. Те нямат такъв инстинкт. И ние се правим уж на спокойни, но в един момент се обажда съвестта ни.”
Говорейки за България, Георги споделя, че с всяка измината година, когато си идва, забелязва промяна. „Днес нещата са съвсем различни, отколкото, когато заминах през 1996-та, България вече гледа към Европа, София е европейска столица. Хората сякаш работят повече”. Въпреки това от близки и приятели има наблюдения, че съществува един контраст на много успели, добре реализирани и доволни от живота хора, и такива, които работят здраво за малко пари и са отчаяни. „Това се усеща най-много между София и провинцията. В София например хората са много по-оптимистично настроени за бъдещето на страната, отколкото в Пловдив, защото в столицата има работа и възможности за реализация”, казва той.
Неизменна част от биографията на Георги Лозев е участието му в една от най-сериозните военни армии – френския чуждестранен легион. За живота си там, той казва: „Легиона за мен беше периода, в който се отворих към света. Там бяхме събрани хора от всички националности, от цял свят. Имаше нещо, което ни обединяваше – това че всеки имаше мечта. За много от нас легиона беше едно стъпало, за да я постигнем. Там разбрах, че най-важното за човек е да следва мечтите си и да бъде себе си.”
На въпроса как е издържал на тежките условия и на строгата дисциплина и натоварване, Георги отговори така: „Аз имах огромно желание да бъда там. Исках да помогна на близките си, заради кризата в България, исках да си купя мотор. Тези неща ме мотивираха най-много, за да се преборя и устоя на трудностите.”
„В един момент, обаче осъзнах, че това всъщност е един много лесен начин на живот. Някой ти казва какво да правиш, всичко е по план-график. Това си беше една почивка за мозъка. Само мускулите се напрягат. За това, през уикенда започнах да уча испански и да чета.”
„Участието ми в легиона беше голяма мечта, която успях да осъществя”, заключва Георги. „Разбира се, при всяко сбъднато желание губиш нещо. Губиш мечтата. А човек трябва постоянно да има какво да го държи жив. За това следващата ми мечта, която съм си я оставил
за десерта на живота
е пътуване, с приятели рокери, с Харлей Дейвидсън по „Route 66” от Чикаго до Лос Анджелис. И като истински пътешественик Георги казва, че по-важно от самата мечта, и крайното й осъществяване, е пътят до нея.
Един основен мой принцип, който важи не само за бизнеса, но и за живота като цяло, е да удържам на дадената дума. Когато обещая нещо – трябва да стане!
Книгата може ли да предизвика недоволството на някого, разкривате ли някакви военни тайни?
В легиона е трудно да се говори за обикновенни дни. Единственото нещо, което съпровожда постоянно решените да пробват своя шанс, в това сурово общество, още след постъпването им в приемния пункт, е желязната дисциплина, диктувана от техните командири и само истинското желание да служиш в редиците на Чуждестранния легион ти дава сили да се справяш с всички тези “обикновенни дни“.
Аз, легионерът 
