Ето така започва книгата ми “Аз, легионерът”.
Това всъщност е началото на едно голямо приключение…
БЪЛГАРИЯ, 1996
Карах по тесния междуградски път, криволичещ покрай плажовете на Черно море. Бях оставил мотора да избира пътя вместо мен, докато аз се губех в мислите си. Беше краят на моята ваканция и трябваше да се завърна в реалността на всекидневието.
За жалост настоящето въобще не ми харесваше. Бях се дипломирал успешно, но нямах перспективи пред себе си. Не виждах никаква работа по специалността, нито пък възможност за малък бизнес като вариант за моето бъдеще. Всички планове, които имах, се бяха провалили.
Страната вървеше към разруха. Законите бяха изчезнали. Вярно е, че в цялата тази ситуация имаше и едно хубаво нещо – бяхме свободни. Само че много бързо си дадохме сметка, че при така мечтаната демокрация да си свободен, но без пари, не беше голяма работа. Критикувахме, и критикувахме, нещо, което не можехме да си позволим някога при тоталитаризма, но на сегашното правителство не му пукаше, проблемите на народа не бяха негови. Политиците трябваше да си разпределят властта и така София мина по пътя на Чикаго от 30-те години. Единственото по-добро беше, че не ни сложиха сух режим и си пиехме на воля, докато обсъждахме новата ситуация.
Бях прекарал последните си ученически години в протести срещу догмите на остарелия тоталитарен режим. Бях се надявал, че след падането на Берлинската стена ще заживеем по-добре и хората ще бъдат щастливи и свободни, но това бяха идеалистичните идеи на едно шестнайсетгодишно момче. По-късно в университета осъзнах, че в тези нови времена всеки трябваше да се оправя сам и да търси някакъв начин да преживее. Постепенно се преобразявахме във вълци единаци.
Трябва да намеря някакво решение за себе си, бе първата мисъл, която мина през главата ми, докато карах между планината и морските плажове. Но какво решение, накъде бих могъл да се насоча?. Главата ми беше празна. Слях се с прекрасната природа, която ме заобикаляше, с пътя и мотора. В математиката задачите, които нямат решение, остават така. Може би и в живота проблем без решение не е проблем. Трябва да го оставим и да преминем към следващия етап, преди да ни доведе до депресия.
Бях потънал в спомени, когато една мисъл проблесна в главата ми: “Решението за теб не е в България!” Въпреки всички хубави моменти, прекарани тук, трябваше да се възползвам от свободата, която имахме след краха на комунизма. Трябваше да отида на Запад, за да видя как там хората решаваха своите проблеми. Трябваше да проверя дали животът там наистина бе толкова хубав, колкото разправяха.
Този път карах с пълна газ по магистралата към София. Бях твърдо решен да напусна скъпата си родина, която се разпадаше. Давах си ясна сметка, че животът ми съвсем нямаше да е лесен. От момента, в който напуснех родното си място, оставах сам, без близките си, без верните приятели, без някой, който да ми помогне, ако имам нужда. Хубавото беше, че поне щях да загърбя проблемите без решение и да започна живота си на чисто. Почувствах се за миг наистина свободен. Моите мисли вече се бяха избистрили, вече знаех какво да направя. Решението бе взето и беше време за действие.
Уредих си немска виза под претекст, че отивам да си купя кола от Берлин. Обединена Германия вече бе част от Европейската общност, така че с тази виза можех да обиколя страните от Шенген. Имах нужда от пари и трябваше да продам мотора си. Това бе най-трудният момент, защото юношеските ми години бяха свързани с него. Почувствах се, сякаш продавам всичките си мечти за волни пътувания и с тях – хубавите спомени от рокерските събори. Но нямаше място за носталгия, миналото бе погребано.
В деня на заминаването си имах единствено парите, които събрах от продажбата на всичките си ценни вещи, и твърдото решение да потегля по пътя към неизвестното. Прегърнах майка си, която стоеше на вратата на апартамента, без да помръдва. Тя не можеше да повярва, че нейният син потегляше ей така, без точна посока, само с единственото желание да пътува на Запад. Очите й бяха пълни със сълзи, но тя бе приела факта, че синът й иска сам да се захване с живота си, та било то и по този авантюристичен начин. “Желая ти успех от все сърце, но никога не забравяй, че тук има хора, които те обичат.” Това бяха последните думи, които чух, преди да потегля към новия си живот.
Read Full Post »
Аз, легионерът 
