С мотор до Тегусигалпа 3 част

 Началото тук  и тук.

Ето как журналистката бе видяла нещата през своя поглед:

„Какво чувстваш, когато пътуваш на мотор с пълна газ? 140 километра в час… 160… 180… Ръцете ми се изпотяват, кожата ми настръхва, а вятърът се блъска в лицето ми с такава скорост, че бузите ми се дръпват назад и танцуват със звука на скоростта. Когато влизаме в завой, светът застава на една страна, а аз съм почти паралелно на земята, сякаш изведнъж гравитацията е изчезнала и ме обзема това ужасно чувство, че ще се размажа по асфалта, като масло върху филия хляб.

Стискам силно зъби, за да задържа колкото се може по-стабилна челюстта си. Вместо крака чувствам два хамака и ме е страх, че сърцето ми ще изскочи през устата от толкова туптене.

Няма връщане назад. Един път качена на Харли, трябва да продължа пътуването. Вече бях казала „да”, за да премина 470 километра заедно с клуба на „Буталата“ до Тегусигалпа, където те щяха да участват във „Biker fest 2010”.

Бях почти убедена, че няма да стигна жива до Естели. По пътя всеки завой ме оставяше без дъх. „Само трябва да се отпуснете и ще видите, че ще изпитате удоволствие“ – ми повтаряше непрекъснато Джовани. Само че да пътуваш на мотор със скорост 160 км в час и на завои, вярвате или не, ми изглеждаше абсолютно самоубийство.

– Това е любимият ми участък. Обожавам завоите. – викаше Джовани.

Той накланяше тялото си с такава лекота, че всичко изглеждаше нормално. За разлика от него аз се бях вдървила и стоях като кол. Отказвах да наклоня тялото си, тъй като чувствах, че падам върху асфалта. Пътувах напрегната до крайност. Ръцете ми се потяха. Чувствах че ще глътна оная жълта ивица, която разделя шосето. Беше нещо странно -да се чувстваш жива, а да си толкова близо до смъртта.

Джовани увеличаваше скоростта, а аз си измислях разни историйки. Всичките за катастрофи, смърт и трагедии. Нито една позитивна мисъл.

И ето че отново идваше поредния завой. Джовани беше толкова ентусиазиран. Изведнъж видях една кола, която изпреварваше и влезе в нашето платно. Затворих очи, притиснах крака и се хванах с всички сили. Сякаш щеше да послужи за нещо да се хванеш за някои, когато пътуваш със 160 км в час на мотор.

Без да трепне Джовани се отклони и мина се размина между двете коли на едно разстояние, което изчислено според моите опънати нерви не бе по-широко от метър.

– Можете да викате – каза ми спокойно той.

И изведнъж из дълбините на дробовете ми се изтръгна един толкова освобождаващ писък. Благодарях, че съм все още жива. Сърцето ми щеше да изскочи и не можех да контролирам треперещите си ръце. Дишах дълбоко и изведнъж се появи един идиотски въпрос:

– Имал ли си катастрофи с мотор?

Джовани се засмя:

– Имал съм осем катастрофи за 31 години около моторите. Никога на път. – успокои ме той. – Това, което почувствахте преди малко, не беше страх. Това е чист адреналин. Обещавам, че няма да ви се случи нищо.

Моят живот бе буквално в неговите ръце. Трябваше да повярвам в момчето с голямата усмивка. Нямах друг избор.

Когато пристигнахме в Естели, вече си бях спечелила една болка в гърба идваща, от първия и стигаща до последния прешлен. Също така имах и бонус изтръпнал задник”.

Оставих за няколко секунди списанието и си припомних за миг моето първо докосване до моторите през далечната 1991-а година в родна България. Тогава смених стария Москвич 12, за един МZ и от онзи момент моторът стана част от мен. Далечната ми юношеска мечта да препускам волно върху Харли се превръщаше в реалност. Само месец преди събора в Тегусигалпа си бях купил на старо един Харли Дейвидсън 1340сс, изработен през далечната 1990-а – годината, в която този мотор се бе превърнал в моя мечта. Все още карах „Сянката“ тъй като новият ми мотор-мечта, го приготвях за едно легендарно пътуване по ROUTE 66. Смятах да осъществя това приключение преди 2012-а, тъй като според календара на маите, после не се знаеше точно какво ще стане с Америка.

„Буталата” ме приеха сред тях през 2004-а, когато бях с една Хонда 600сс, която не отстъпваше по нищо на повечето от моторите в клуба. Кланът приемаше всеки мотор в стил чопър или къстом, с двигател над 600сс. Това, което се ценеше бе пилотът, без значение откъде е и колко пари има. Точно това правило ми бе допаднало най-много от устава на    ,,Буталата“ и така намерих нещо сродно между тях и Чуждестранния Легион. Важен бе човекът, а не произходът му или материалното му положение. Сред нас освен никарагуанци имаше рокери от Франция, Испания, Германия, Салвадор, Коста Рика, Щатите, Канада и за капак един кореец.

Отново се замислих за пътуването към Тегусигалпа и за това как въпреки напрежението след случката с бика, отново бях застанал на чело на групата рокери.  Отварях си очите на  четири и бдях за всяка дупка по асфалта. От Естели до Тегусигалпа, дадох всичко от себе си, за да пътуваме безопасно. Сред планините се натъкнах няколко пъти на цели стада, които бяха задръстили пътя и в двете платна, но всеки път успявах да предупредя хората си навреме и да намаля скоростта. На двайсетина километра от Тегусигалпа, тамошният клуб бе изпратил хора да ни посрещнат и моята задача се улесни значително. Когато слязох от мотора, за пръв път усетих, как товарът на отговорността се смъкна от плещите ми. Гийермо се приближи към мен и ме тупна по рамото:

– Браво бе пич, ти успя да ни докараш всички заедно. За пръв път групата не се разцепи. Спечели си лидерското място и за обратния път.

– Когато започнете да разбирате какво означава дисциплина, може и да се получи нещо по-добро – засмях се аз.

– Стига глупости, по-добре от това едва ли може да се получи. Извадихме и късмет с кравата. Оцеляхме всички.

Никой не спомена, за случилото се докато пътувахме, но като слязохме от моторите, първият тост бе за късмета, който ни бе спасил. Ние, които обикаляхме постоянно на две колела, осъзнавахме риска, който сме поели и неведнъж бяхме усещали някаква сила, която бдеше над нас. Журналистката бе мъртва от умора и се затвори в стаята си. Трябваше да я извадим оттам, за да хапне нещо и да сподели поне част от купона с нас. Всички я успокояваха и се опитваха да я въодушевят, но когато рок групите застъргаха по китарите си и паркингът на хотела се превърна в сцена за спонтанен рокмаратон, тя отново настоя да се прибере в стаята си. Бе пълно с момичета, които искаха да се снимат с нашите мотори и да се слеят с ритъма на купона, но нашата журналистка определено не бе от тях. Тя като че ли наистина се чувстваше на работа.

Към два през нощта, коремът ми застърга по-яко от жиците на китарите, тъй като се бе освободил от напрежението и искаше своето. Запалих мотора и без каска и документи излязох по улиците на Тегусигалпа. Най-младият от клана Хосе Кахина, който също бе умрял от глад, ме последва. Той винаги искаше да участва във всичко ново.

В Хондурас бяха пристигнали поне 200 мотора за събора и по улиците на столицата бръмчаха огромни двигатели от всички страни. Разбира се, останахме в централната част на града, тъй като по покрайнините животът нямаше стойност и рискът бе огромен. Сирената на полицейска кола запищя зад нас и усетих как Хосе намали скоростта. Махнах му да не спира и продължих спокойно към бензиностанцията. Тази нощ бе наша. Полицията бе тук, за да ни пази, така че Хосе нямаше от какво да се плаши. С купона, който вдигнахме, показахме на света, че Хондурас отново е поел по пътя към демокрацията и няма нужда да се измислят истории, че в тази бедна страна има военна диктатура.

След два дена купон, отново запалих двигателя на своята Хонда и поведох обратно момчетата към Манагуа. Стресът от първия ден бе удавен в алкохол и бе забравен завинаги. Карах уверено по обратния път към Никарагуа, наслаждавайки се на моторите, които виждах в огледалото си.

Бе неделя и пътищата бяха празни. В последните километри всеки дръпна ръчката на газта и групата се поразцепи. Няколко мотора ме изпревариха, нарушавайки устава, тъй като по принцип никой нямаше право да изпревари лидера. Но все пак бяхме рокери, а не войници. Уставът бе направен, за да се нарушава. Не можех да спра жаждата им за висока скорост просто така. На свой ред дадох газ и след преброени минути надминах всички и отново заех мястото си на лидер. Завърнахме се невредими в Манагуа и пътуването завърши с поредния тост със студена бира. Всички бяха доволни, а аз се почувствах удовлетворен от това, че мисията ми да ги върна живи и здрави, бе изпълнена.

За учудване на всички журналистката бе усмихната и ни прегърна един по един за сбогом.

– Накрая усетих, какво е да си част от „Буталата“. – усмихна ми се тя.

– Струваше си значи да береш страх, залепена за Джовани. – засмях се аз и я прегърнах приятелски, след което я върнах на гаджето й, което я чакаше притеснено отстрани. Той бе дошъл да я посрещне и вече нямаше търпение да си я прибере и отдалечи от нас.

Докато четях „рокерските хроники“, които бе изписала си помислих, че наистина човек започва да изпитва удоволствие от лудите си постъпки, едва когато се освободи от страха.  Дори да е само за миг, си струваше:

„В тази група има французи, българи, чилийци и разбира се никарагуанци. Има млади и стари. Всъщност това, което ги обединява е страстта им към моторите и пътят. Те са като едно голямо семейство.

Най-младият от групата е Хосе Алберто Кахина, едно високо, мускулесто и мургаво момче. Докато кара не спира да се усмихва. Вдига шум с бръмченето на двигателя си и на лицето му се изписва най-заразяващата усмивка.

Това е неговото първо далечно пътуване и отзад в един пикап го придружават баща му, майка му и сестра му.

Сред групата Хосе изглежда доста срамежлив. Почти не говори и изглежда, че все още не е част от този откъснат свят, изпълнен с красиви жени и алкохол.

Моторите без съмнение привличат жени. Има и алкохол. По време на празника, организиран в хотел Флоренция, десетки момичета пристигат, за да се снимат с моторите и техните собственици. Някои от тях имат късмет и рокерите ги канят на един “ride“ на следващия ден. Други успяват да потанцуват и да пийнат бира с групата.

Към единайсет вечерта решавам да се отправя към леглото. Да се подготвя психически за пътя в неделя.

За връщането ще ви кажа само, че се научих да се наслаждавам на завоите. Този път реших да почувствам това усещане за свобода, за което толкова говорят. Реших да се наклоня заедно с Джовани на завоите. Реших да стана част от това, което изглеждаше като електронна игра.

Този път се насладих на планините и хълмовете, които сякаш бяха извадени от пощенска картичка. Този път разперих ръце и усетих, че се бях откъснала от този кабел, който ме свързваше с реалния свят.“

Read Full Post »

С мотор до Тегусигалпа 2 част

Началото тук.

Отново се върнах към мотора си, давайки знак за старт. Някой ми махна с искане да изчакаме за нещо, но този път бях твърдо решен да не правя компромиси. Те ме бяха избрали за лидер на това пътуване и ако още искаха да ги водя, трябваше да ме последват.

Дадох знак и моторите забръмчаха. Потеглих шумно и рязко, поемайки риска никой да не ме последва, но от двадесет и три мотора все някой щеше да тръгне. Знаех, че не съм единствения, който бе недоволен от вечните закъснения. Армандо държеше да пътуваме заедно и да не се делим на малки групи, за които определено щеше да е по-лесно да останат единни. Чувах шума от двигателите зад  себе си и разбрах, че повечето бяха потеглили след мен. Погледнах в огледалото и видях шосето изпълнено с мотори. В този момент си дадох сметка, че за пръв път ще водя толкова голяма група. За миг почувствах отговорност за тези хора. Аз избирах скоростта и ги предупреждавах за опасностите на пътя. Повечето от тях бяха придружени някои от съпругите си, други от любовниците, а трети от дъщерите си. Всеки от тях носеше отговорност за човека на задната седалка, а аз по малко за всички тях заедно.

Замислих се, че имаме няколко нови члена на братството, които излизаха за пръв път на подобно пътуване, и намалих скоростта. Залепих стрелката на 120 км в час. Това означаваше, че последните, за да ме догонят, понякога трябваше да вдигат 140-150 км в час. Джовани като опитен пилот трябваше да осигури връзката с мен. В случай на проблем, щеше да изпревари всички и да ми даде знак да спра.

В края на групата бяха най-възрастният и най-младият от клана. Дон Алфредо бе на седемдесет години и возеше двадесет годишната си приятелка, на мощната Хонда Валкирия. Старият рокер бе работил лично по промените на тази машина, за да я превърне в триколка. Хосе Кахина, бе само на деветнадесет и бе още в пробните три месеца, през които трябваше да решим дали става за наш брат в клана на „Буталата“. Познавахме баща му и знаехме, че Хосе кара добре Harley Davidson V-Rod, но трябваше да мине през изпитателния срок преди да получи нашивките на мото клуба на Никарагуа. Именно бащата на Хосе караше джипа си последен. Той ни осигуряваше гърба и караше на аварийни.

Погледнах отново в огледалото и видях, че групата се е разпокъсала. Движението бе доста натоварено и си дадох сметка, че трудно двадесет мотора, можеха да останат заедно. Изпреварих поредния камион, гледайки в огледалото, как останалите се нижат след мен, сякаш бяхме едно тяло. Бяха десетина, които ме следваха неотстъпно, останалите бяха поизостанали. Знаех, че за дон Алфредо с триколката не е толкова лесно изпреварването между коли и камиони, така че намалих скоростта и отбих. След пет минути се появи Джовани с журналистката, която го бе прихванала доста здраво и ми даде сигнал, че всичко е ОК и мога да продължа. Вече втори час водех групата и всичко изглеждаше спокойно. Не чувствах отговорността от първите километри и карах волно сред заобикалящите ме хълмове. Това не бяха вулканите, с които често бе украсен пейзажът в Никарагуа, а истински планини. Наближавахме Естели, където отново щях да спра, за да се посъбере групата. След многобройните завои излязохме отново на един прав участък и за пореден път погледнах в огледалото. Виждах моторите, които излизаха един след друг от последния завой. Сърцето ми се изпълни с радост и в този момент наистина се почувствах лидер. В следващата секунда, без да разбера откъде, изскочи една огромна крава на средата на шосето. Обикновено имаше кравари, които ни предупреждаваха с червени флагове, когато животните пасяха около пътя, но този път, нямаше нищо. Всъщност нямаше дори поляна до пътя. На всичкото отгоре след кравата изскочи и бик. Знаех, че нямам време за спирачки, а разстоянието между двете животни бе доста малко.

Май Господ бе чул молитвата на Армандо и успях да се промуша със скорост от 110 км в час между тях. Докато лявото ми огледало забърсваше задника на кравата, а дясното профуча пред муцуната на бика.

Чувах спирачките на моторите зад мен. Бях лидер, а не бях успял да предупредя останалите за опасността. Всичко се случи толкова бързо.

Спрях, слязох от мотора и се затичах обратно към падналия бик, който явно се бе сблъскал с втория мотор от групата. Тези секунди, бяха най-дългите за мен от цялото пътуване. Чувства на отговорност и вина се бяха смесили с инстинктите ми за самосъхранение, които явно ме бяха спасили. Зад бика, видях как мъжът, който носеше маската на смъртта на лицето си, вдига своя мотор и го запалва отново.  Той  ми махна с ръка за да ми покаже, че всичко е наред. Бикът също се изправи и се изтегли накуцвайки, тъй като бе ударен в предния ляв крак.

– Харли Дайвидсън спечели първия рунд с Никарагуанските бикове – засмя се мъжът под маската си и потегли отново.

– Каква по-хубава реклама от това за марката. – викна Гийермо Теран, който бе собственик на магазина и гаража на Харли в Никарагуа.

– Карайте към бензиностанцията в Естели. – викнах им аз. Аз ще изчакам  останалите.

Дадох си сметка, че бяхме само девет мотора, останалата част от групата бе поизостанала. Стоях сам на шосето и все още не можех да разбера откъде бяха изскочили тези животни. Отново цареше обичайното за Никарагуа спокойствие, сякаш нищо не се бе случило.

Изчаках да се появи Джовани с примрялата от страх журналистка, залепена за гърба му и потеглих отново.

Много малко бяхме тези, които си дадохме сметка след тази случка, че въпреки опасностите, които ни дебнат по пътя има нещо, което ни пази. Аз, мъжът с маската на смъртта, Гийермо Теран и още двама-трима, които яростно набиха спирачки пред кравата и бика, карахме от този момент с повишен адреналин.

Две седмици след тази случка, четях статията на журналистката, давайки си сметка, че тя дори не бе разбрала за историята с кравата и бика, но пък бе усетила адреналина от своята гледна точка:

„Потеглихме в 8 сутринта, когато малко повече от двадесет мотора се събраха пред магазина на Харли Дейвидсън, разположен на площад Гуанакасте, на деветия километър по пътя към Масая. Някои бяха взели съпругите си, други приятелките си, а трети потеглиха сами.

Преди да тръгнат, президента на клуба Армандо Алатамирано отправи молитва към Бог, за да ги пази по пътя на отиване и на връщане. Лидерът днес е Джордж Лозев – ковчежника на клуба. „Моята мисия е да ги закарам и върна живи.“, каза той.

Двигателите се сляха в яростен рев. Чуваше се един толкова силен шум, но и толкова неповторим, сякаш говореха помежду си на един и същ език.

Единственият път, когато се бях качвала на мотор, преди това пътуване, бе за да свършим разни задачи с един приятел от гимназията в родния ми град Сан Маркос. Помня, че бе един мъничък мотор, който нямаше нищо общо с този Харли, струващ почти 30 хиляди долара, с който щях да пътувам днес. 

Днес 15-и януари, съм „раницата“ на Джовани Мора, един четирсетгодишен мъж, но който изглежда доста по-млад. Всички ми казват, че той кара най-добре от групата и че има много опит. „Тук ще пътуваш безопасно!“ ми казва един от тях, сякаш искайки да ми предаде своята увереност.

Джовани знае, че ме е страх, че стомахът ми е свит на топка и че съм с изкривена шия от гледането в километража. Той само се усмихва и повтаря за пореден път със своя акцент от Коста Рика: „Спокойно. Обещавам ти, че нищо лошо няма да ти се случи.“

следва продължение

Read Full Post »

Escape to the Legion episode 1

Read Full Post »