От няколко години насам животът ми се върти около мотора и двете ми дъщери, но в един момент си дадох сметка, че децата растат страшно бързо и някой ден ще поемат по своя път, вземайки своите решения и носейки товара на последствията. В същия миг разбрах, че рано или късно ще изляза от кръговото движение, на което се въртя в настоящето и ще продължа по пътя към свободата, търсейки вътрешния мир.
Дали някой от вас, не се е почувствал в даден момент от живота си затворен в „семейното щастие“, което често ни ограничава и отдалечава от търсенето на собственото АЗ?
Не ме разбирайте погрешно, не съм против семейството и знам колко са важни близките и тяхната обич и подкрепа, но се противопоставям на лицемерието и на връзките, които са обременени единствено от задължения, а са празни от чувства и разбиране. Противопоставям се на хората които парадират с „лъскаво щастие“, а вътрешно се измъчват от това, че никога не са се опитали да тръгнат по свой път и само се оплакват, че другите са им виновни. Когато правим саможертва, трябва да бъдем искрени и да не натоварваме с нея човека, за когото я правим : “Аз заради теб не продължих с кариерата си! Заради децата останах вкъщи! Заради твоята кариера се пожертвах!… и т.н.“ Може би човекът, за когото сме направили тази саможетрва, не я е заслужавал, но нямаме право да виним никого. Решенията са само наши и ние трябва да понесем последствията.
Когато правя нещо за децата си, го правя от сърце и никога не ги виня, че съм пожертвал нещо в тяхно име, не ги обременявам със саможертва. Искам те да бъдат свободни и да вървят напред по своя път. Искам да ги науча да бъдат щастливи и да гледат напред!
Не искам да затворя дъщерите си в този ограничен свят, в който сме заобиколени от толкова материални идеали и хора без души. Когато търсим отговори на истините, виждаме често, че хората около нас се интересуват единствено от повърхностни неща. Дали ги е страх или ги е срам да потърсят нещо по-дълбоко в себе си, не знам, но все по често срещам хора, които са празни или доста объркани. Не искам животът на децата ми да зависи единствено от марковите дрехи, новата кола или голямата къща. Искам те сами да потърсят личната си свобода, искам да ги науча да взимат смели решения, без да се нагърбват с предразсъдъците на днешното общество, което е толкова извисено технически, че е започнало да забравя за човешката си същност.
Идеализираме красотата на телата, а забравяме за съществуването на душата. Правим си хиляди сметки, а не взимаме предвид, че това физическо тяло, тази торба от кожа, пълна с кости, кръв и изпражнения, не е съществувала преди, а и няма как да просъществува след физическата си смърт. Не ме смятайте за някакъв духовен фанатик, защото не съм такъв. Земен съм като всеки от вас и обичам красивите жени, но никога не забравям, че единственото нещо в нас, което е перфектно и безсмъртно е душата ни.
За да бъдем щастливи за по-дълго време трябва да постигнем хармония между тялото, съзнанието и душата. Не е лесно, но не е невъзможно.
Хората ме питат често:
– Как така реши да отидеш в легиона?
Защо ли ми е толкова трудно да им отговоря на този въпрос? Ами защото има неща, които не са материални и трудно се описват с думи. Неща които ограничеността на нашето съзнание не ни позволява да разберем. За пореден път ще се опитам да ви отговоря:
– Усетих нещо в себе си, когато научих за съществуването на Френския чуждестранен легион и не намерих спокойствие, докато не минах оттам. Моето съзнание не спираше да мисли за легиона, така че тялото и душата ми го последваха. Денят, в който ме приеха да служа в редиците на тази уникална военна единица, тялото, съзнанието и душата се събраха отново и просто бях щастлив, усещайки че съм на прав път. Не за всички бе така, тъй като някои от момчетата усетиха, че са сгрешили и решиха да изоставят Легиона, защото там не е за всеки. Някои се чувствахме уютно като на пионерски лагер, докато други мислеха, че са в седмия кръг на ада.
Аз отидох в Легиона, въпреки че всичките ми близки, бяха против това мое решение, но свободата е именно това, да можем да взимаме решения и да носим отговорност за последиците. Както се пее в най-великата песен на Ахат:
АЗ САМ СИ ИЗБРАХ ТАЗИ СЪДБА, ВЕЧНАТА ЧЕРНА ОВЦА
Бавно ни залива морето
от сиви тягостни дни,
умът не слуша сърцето,
а вечно смята и бди.
Падаме в калта затъваме до шия в нея,
виновни търсим , за да успеем
невинни в калта да заспим.
Хората сега са глупави стада,
водещи борба за власт и за трева,
стискайки зъби подават си ръка.
Не, аз не мога да спя сега!
Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!
Всяка глупост има си време,
да стане малка правда дори,
щом овчарят може да дреме,
а стадото да точи зъби.
Злото ви поглъща с грозната си паст,
никой не посмя да чуе моя глас,
браните с рогца жалката си власт.
Не, аз не мога да съм като вас!
Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!
Сложил бях на карта сетния си час,
никой не посмя да чуе моя глас,
черен съм сега и в профил и в анфас.
Не, аз не мога да съм като вас!
Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!
Аз, легионерът 