CONVENCION HARLEY DAVIDSON, EL SALVADOR 2011

снимки Martha G. Jerez

Read Full Post »

Камерон – заминаването

Вкарах мотора в гаража и свалих от гърба си коженото яке с нашивките на клана “Буталата“. В последните години животът ми бе тясно свързан с рокерския клуб на Никарагуа и волните пътувания из Централна Америка. Бях обиколил почти всички пътища от Гватемала до Коста Рика и бях срещнал много свободни души от най-различни рокерски групировки: “Бандитите“ от Коста Рика, „Биг Бос“ от Панама, “Ураганите“ от Хондурас и “Буканерите“ от остров Роатан, които бяха истински наследници на пиратите. Всички те ме бяха приели като свой и ме бяха накарали да се чувствам част от рокерското братство на Централна Америка. Погалих резервоара на мотора си, сякаш бе гривата на кон и потънах в спомените си. Хилядите километри, които бях прекосил с този “железен кон“, минаваха на бърз кадър пред очите ми, когато телефонът звънна и ме спаси от меланхолията.

– Ей Българино – чух познат глас от другата страна на слушалката да ми говори на френски, но не го свързах с някой конкретно.

– Кой се обажда? Ти ли си Илер? – попитах аз, сещайки се за моя стар приятел от Легиона.

– Не ме ли помниш, аз съм Андре, канадецът от клана на „Бандитите“, бяхме заедно на концерта на Металика в Сан Хосе.

– Ей Андре, вярно твоя акцент е трудно да го сбъркам, ама явно нещо съм се отплеснал. Какво ново при “Бандитите“.

– Мисля да намина през Никарагуа, с двама приятели другата седмица и реших да видя дали някои от вас “Буталата“ ще ни приюти.

– Ще се погрижим за вас, но другата седмица мен няма да ме има.

– Пак ли ще те пращат да бачкаш в Маями.

– Не, този път заминавам за Мексико.

– Да не би да има някакъв събор в Мексико?

– Нещо подобно, но не е рокерски. Ще се срещна със стари приятели от армията.

– Кога заминаваш?

– След няколко часа. Самолетът ми е в пет сутринта.

– Как така ще ходиш със самолет, ами моторът?

– Ще ме чака този път вкъщи. Времето ми е малко, а самолетът все пак е по-бърз.

– ОК ти си знаеш. Хайде на добър път и да знаеш, че си винаги добре дошъл при “Бандитите“ от Коста Рика.

– Мерси, Андре, ще кажа на Армандо да се погрижи добре за вас другата седмица. Hasta la vista!

Затворих и отново погледнах към мотора си, върху който бях захвърлил небрежно якето с емблемата на “Буталата“. След няколко часа щях да полетя към Мексико, където щях да се срещна с миналото си или по-точно с ветерани от Чуждестранния Легион. Щях да изоставя за момент рокерския живот, за да отдам чест пред паметника в селцето Камерон. Паметник, издигнат в почит на загиналите легионери и символ на честта и изпълнението на дадената дума.

След броени минути се откъснах от любимия си мотор и се захванах с оправянето на багажа. Щях да сменя кожите и дънките с риза, сако и вратовръзка – дрехи, които не бях ползвал от години. Сред ризите и тениските имаше едно пликче, което бе най-ценно от всичко, което слагах в куфара. В него внимателно бяха сложени зелената берета, коланът с емблемата на Четвърти Ескадрон и, разбира се, медалите ми от Чад и Габон. Докосвайки се до тези така скъпи за мен предмети, меланхолията ме обзе отново и се пренесох в онази 1996-а година, когато покривах нормативите, за да спечеля бялото кепе.

Днес не бях на служба, но знаех че ветераните от Легиона имаха свои правила и униформа, с които трябваше да се съобразя. Животът ми бе поемал в различни посоки и не винаги бе вървял в посока на попътния вятър.

Понякога усещах, че живея много бързо сякаш бях изживял няколко живота в един и сега трябваше да се завърна в едно измерение, от което значително се бях отдалечил. Спомних си как преди петнадесет години, в родна България, бях продал мотора си, за да се отправя на запад. Бях тръгнал срещу вятъра, оставяйки зад гърба си всичко мило и родно и след време жаждата ми за приключения ме отведе в редиците на Френския Чуждестранен Легион. От онзи ден, в който прекрачих прага на приемния пункт в Страсбург, животът ми се промени и като че ли именно в този ден успях да се събудя преди съдбата си и да променя нещо от предвидения за мен път. Дали аз бях влязъл в нов коловоз на битието си или всичко бе предопределено не мога да кажа, но знам че оттогава летя по пътя на мечтите си с усещането че нищо не може да ме спре.

Както преди петнадесет години, така и днес отново се разделях с мотора си, но този път билетът не бе еднопосочен. Отивах просто на едно поклонение в селцето Камерон, където на 30 април 1863-а година, шейсетте легионера на капитан Данжу удържат армия от две хиляди мексиканци.  Да стигна до това свещено за всеки легионер място бе една от мечтите ми. Въпреки че бях напуснал редиците на Легиона, нещо винаги ме бе свързвало тясно с него. Договорите за работа в Париж ги получавах, благодарение на приятели от Легиона, а и фирмата за която работех днес, също бе потърсила бивши легионери, така че Чуждестранният легион и до ден днешен бе останал един от водещите фактори в моя живот.

Потеглях отново сам, но този път не на автостоп и не с последните си пари от продажбата на любими вещи, както бях тръгнал от посткомунистическа България преди години. Просто бях натиснал пауза и  бях погледнал за миг назад, назад към годините прекарани в тази единствена по рода си войскова част, наречена “Чуждестранен легион“. Летях към срещата с близкото си минало, което по някакъв начин бе останало да живее в мен и до днес. “Легионер един ден, легионер завинаги“ – гласеше един от девизите и в този момент аз го потвръждавах.

Read Full Post »

Идеята Камерон

Докато пишех книгата си  “LEGIO PATRIA NOSTRA”, която по-късно се превърна в “Аз, легионерът”,  реших че трябва да опиша битката при Камерон. Не можех да си позволя да разказвам за Френския Чуждестранен Легион, без да спомена за ротата на капитан Данжу, пожертвала се в името на дадената дума. Тази история се бе превърнала в един мит, върху който се градяха идеалите на всеки легионер.

Какво всъщност е Камерон? За нас легионерите той е символ на военната чест “VIRTUTI MILITARI”, докато за останалия свят Камерон или Камарон де Техеда е малко мексиканско селце в окръга на Вера Круз. На това място капитан Данжу полага клетва заедно със своите легионери да не се предадават и да удържат две хилядната мексиканска армия. Офицерът загива, но легионерите продължават да се бият до последния куршум. Самите мексиканци се прекланят пред подвига на легионерите и подхождат с уважение към последните оцелели и ранени френски войници. Те не само не им отнемат оръжието,  но и се грижат за тях. Смелостта на легионерите и благородната постъпка на мексиканските офицери, правят така, че селцето Камерон се превръща в символ и за двете войски. Днес както мексиканците от областта на Вера Круз, така и легионерите празнуват този ден. Ден в който стойността на войнишката чест е оценена и от двете враждуващи сили. Ден, в който идеалите тържествуват над политическите интереси. Ден, в който трета рота на Чуждестранния полк става безсмъртна.

 

Бяха минали десет години, откакто бях напуснал редиците на легиона. Но докато пишех книгата си и преживявах отново всичко, в съзнанието ми се появи идеята да отида до Камарон де Техеда. Първо си представих как запалвам мотора и потеглям отново на север от Никарагуа, прекосявайки Хондурас, Салвадор и Гватемала и в следващия момент си дадох сметка, че тази мечта е напълно осъществима. Бях чувал, че на 30 април, всяка година мексиканците организират военна церемония на мястото на битката и изведнъж реших че ще присъствам на Камерон 2010.

Откакто бях стъпил на територията на Централна Америка в края на 2001-а, се бях замислял многократно да посетя Мексико и по-точно Камерон. За мен Канкун, пирамидите на Теотихуакан или Акапулко бяха на втори план, за мен Мексико означаваше преди всичко Камерон. Докато се скитах из Европа и Африка, тази мечта ми се виждаше доста трудно осъществима, но когато се приближих до нея и стигнах с мотора си до Гватемала, усетих че трябва да стигна и до мексиканската провинция Вера Круз и по-точно до селцето Камарон де Техеда.

Пътуването ми до Камерон щеше да бъде нещо повече от обикновено приключение, за мен то бе вид поклонение. В края на 2009 издадох книгата си “Аз, легионерът“, посветена на Чуждестранния Легион и в началота на 2010 обмислях варианти за пътуване до Мексико. Бях заобиколен от семейни проблеми и въпреки някои трудности, не се отклоних от пътя си и трябваше да реша как да стигна до Мексико. Плановете да потегля с някои от рокерите от никарагуанския клан “Буталата“, бяха отпаднали. С всички тях споделяхме страстта към моторите и волните пътувания, но никой от тях не можеше да разбере, какво означава за мен Камерон. За моите другари рокери Мексико бе Канкун, тоест купон, алкохол и горещи жени, докато моите идеи за това пътуване бяха доста по-различни. Обмислях варианта да потегля сам, когато изведнъж ми хрумна идеята да се поинтересувам дали и други легионери ще присъстват на тази церемония. Свързах се с дружеството на ветераните от Чуждестранния Легион в Марсилия, където командант Лианос – президентът на дружеството, ми даде всичката информация за Камерон 2010. Ветераните от Марсилия, също като мен бяха решили да посетят мястото на битката именно през 2010.  Комендантът ми обесни, че планът им е бил да го направят още през 2009, но поради епидемията на Свинския грип в Мексико, полетът им бил анулиран. Разказа ми също, че дружеството на бившите легионери от Марсилия е най-старото между различните организации на ветерани от легиона. Между неговите членове имаше ветерани от Виетнам. Докато разменях имейли с комендант Лианос, изведнъж реших да се присъединя към неговата група на летището в Мексико и да пътувам заедно с тях към Камерон. Тази 2010 изглеждаше, че церемонията щеше да бъде по-специална.

Read Full Post »

Корсика

  

Пътешествие из остров Корсика 

 

Калви. Пред поделението на Втори чуждестранен парашутен полк.   

 

  Така се придвижвах във водата… 

…а така на сушата!!! 

 

 

  

По пътя имаше и премеждия 

  

 В столицата Аячо, церемония посветена на Наполеон 

  Пещерата, в която Наполеон се е усамотявал, за да учи като дете 

 

  

Пред паметника на корсиканския национален герой Паскал Паоли.    

   

Read Full Post »

С мотор до Тегусигалпа 3 част

 Началото тук  и тук.

Ето как журналистката бе видяла нещата през своя поглед:

„Какво чувстваш, когато пътуваш на мотор с пълна газ? 140 километра в час… 160… 180… Ръцете ми се изпотяват, кожата ми настръхва, а вятърът се блъска в лицето ми с такава скорост, че бузите ми се дръпват назад и танцуват със звука на скоростта. Когато влизаме в завой, светът застава на една страна, а аз съм почти паралелно на земята, сякаш изведнъж гравитацията е изчезнала и ме обзема това ужасно чувство, че ще се размажа по асфалта, като масло върху филия хляб.

Стискам силно зъби, за да задържа колкото се може по-стабилна челюстта си. Вместо крака чувствам два хамака и ме е страх, че сърцето ми ще изскочи през устата от толкова туптене.

Няма връщане назад. Един път качена на Харли, трябва да продължа пътуването. Вече бях казала „да”, за да премина 470 километра заедно с клуба на „Буталата“ до Тегусигалпа, където те щяха да участват във „Biker fest 2010”.

Бях почти убедена, че няма да стигна жива до Естели. По пътя всеки завой ме оставяше без дъх. „Само трябва да се отпуснете и ще видите, че ще изпитате удоволствие“ – ми повтаряше непрекъснато Джовани. Само че да пътуваш на мотор със скорост 160 км в час и на завои, вярвате или не, ми изглеждаше абсолютно самоубийство.

– Това е любимият ми участък. Обожавам завоите. – викаше Джовани.

Той накланяше тялото си с такава лекота, че всичко изглеждаше нормално. За разлика от него аз се бях вдървила и стоях като кол. Отказвах да наклоня тялото си, тъй като чувствах, че падам върху асфалта. Пътувах напрегната до крайност. Ръцете ми се потяха. Чувствах че ще глътна оная жълта ивица, която разделя шосето. Беше нещо странно -да се чувстваш жива, а да си толкова близо до смъртта.

Джовани увеличаваше скоростта, а аз си измислях разни историйки. Всичките за катастрофи, смърт и трагедии. Нито една позитивна мисъл.

И ето че отново идваше поредния завой. Джовани беше толкова ентусиазиран. Изведнъж видях една кола, която изпреварваше и влезе в нашето платно. Затворих очи, притиснах крака и се хванах с всички сили. Сякаш щеше да послужи за нещо да се хванеш за някои, когато пътуваш със 160 км в час на мотор.

Без да трепне Джовани се отклони и мина се размина между двете коли на едно разстояние, което изчислено според моите опънати нерви не бе по-широко от метър.

– Можете да викате – каза ми спокойно той.

И изведнъж из дълбините на дробовете ми се изтръгна един толкова освобождаващ писък. Благодарях, че съм все още жива. Сърцето ми щеше да изскочи и не можех да контролирам треперещите си ръце. Дишах дълбоко и изведнъж се появи един идиотски въпрос:

– Имал ли си катастрофи с мотор?

Джовани се засмя:

– Имал съм осем катастрофи за 31 години около моторите. Никога на път. – успокои ме той. – Това, което почувствахте преди малко, не беше страх. Това е чист адреналин. Обещавам, че няма да ви се случи нищо.

Моят живот бе буквално в неговите ръце. Трябваше да повярвам в момчето с голямата усмивка. Нямах друг избор.

Когато пристигнахме в Естели, вече си бях спечелила една болка в гърба идваща, от първия и стигаща до последния прешлен. Също така имах и бонус изтръпнал задник”.

Оставих за няколко секунди списанието и си припомних за миг моето първо докосване до моторите през далечната 1991-а година в родна България. Тогава смених стария Москвич 12, за един МZ и от онзи момент моторът стана част от мен. Далечната ми юношеска мечта да препускам волно върху Харли се превръщаше в реалност. Само месец преди събора в Тегусигалпа си бях купил на старо един Харли Дейвидсън 1340сс, изработен през далечната 1990-а – годината, в която този мотор се бе превърнал в моя мечта. Все още карах „Сянката“ тъй като новият ми мотор-мечта, го приготвях за едно легендарно пътуване по ROUTE 66. Смятах да осъществя това приключение преди 2012-а, тъй като според календара на маите, после не се знаеше точно какво ще стане с Америка.

„Буталата” ме приеха сред тях през 2004-а, когато бях с една Хонда 600сс, която не отстъпваше по нищо на повечето от моторите в клуба. Кланът приемаше всеки мотор в стил чопър или къстом, с двигател над 600сс. Това, което се ценеше бе пилотът, без значение откъде е и колко пари има. Точно това правило ми бе допаднало най-много от устава на    ,,Буталата“ и така намерих нещо сродно между тях и Чуждестранния Легион. Важен бе човекът, а не произходът му или материалното му положение. Сред нас освен никарагуанци имаше рокери от Франция, Испания, Германия, Салвадор, Коста Рика, Щатите, Канада и за капак един кореец.

Отново се замислих за пътуването към Тегусигалпа и за това как въпреки напрежението след случката с бика, отново бях застанал на чело на групата рокери.  Отварях си очите на  четири и бдях за всяка дупка по асфалта. От Естели до Тегусигалпа, дадох всичко от себе си, за да пътуваме безопасно. Сред планините се натъкнах няколко пъти на цели стада, които бяха задръстили пътя и в двете платна, но всеки път успявах да предупредя хората си навреме и да намаля скоростта. На двайсетина километра от Тегусигалпа, тамошният клуб бе изпратил хора да ни посрещнат и моята задача се улесни значително. Когато слязох от мотора, за пръв път усетих, как товарът на отговорността се смъкна от плещите ми. Гийермо се приближи към мен и ме тупна по рамото:

– Браво бе пич, ти успя да ни докараш всички заедно. За пръв път групата не се разцепи. Спечели си лидерското място и за обратния път.

– Когато започнете да разбирате какво означава дисциплина, може и да се получи нещо по-добро – засмях се аз.

– Стига глупости, по-добре от това едва ли може да се получи. Извадихме и късмет с кравата. Оцеляхме всички.

Никой не спомена, за случилото се докато пътувахме, но като слязохме от моторите, първият тост бе за късмета, който ни бе спасил. Ние, които обикаляхме постоянно на две колела, осъзнавахме риска, който сме поели и неведнъж бяхме усещали някаква сила, която бдеше над нас. Журналистката бе мъртва от умора и се затвори в стаята си. Трябваше да я извадим оттам, за да хапне нещо и да сподели поне част от купона с нас. Всички я успокояваха и се опитваха да я въодушевят, но когато рок групите застъргаха по китарите си и паркингът на хотела се превърна в сцена за спонтанен рокмаратон, тя отново настоя да се прибере в стаята си. Бе пълно с момичета, които искаха да се снимат с нашите мотори и да се слеят с ритъма на купона, но нашата журналистка определено не бе от тях. Тя като че ли наистина се чувстваше на работа.

Към два през нощта, коремът ми застърга по-яко от жиците на китарите, тъй като се бе освободил от напрежението и искаше своето. Запалих мотора и без каска и документи излязох по улиците на Тегусигалпа. Най-младият от клана Хосе Кахина, който също бе умрял от глад, ме последва. Той винаги искаше да участва във всичко ново.

В Хондурас бяха пристигнали поне 200 мотора за събора и по улиците на столицата бръмчаха огромни двигатели от всички страни. Разбира се, останахме в централната част на града, тъй като по покрайнините животът нямаше стойност и рискът бе огромен. Сирената на полицейска кола запищя зад нас и усетих как Хосе намали скоростта. Махнах му да не спира и продължих спокойно към бензиностанцията. Тази нощ бе наша. Полицията бе тук, за да ни пази, така че Хосе нямаше от какво да се плаши. С купона, който вдигнахме, показахме на света, че Хондурас отново е поел по пътя към демокрацията и няма нужда да се измислят истории, че в тази бедна страна има военна диктатура.

След два дена купон, отново запалих двигателя на своята Хонда и поведох обратно момчетата към Манагуа. Стресът от първия ден бе удавен в алкохол и бе забравен завинаги. Карах уверено по обратния път към Никарагуа, наслаждавайки се на моторите, които виждах в огледалото си.

Бе неделя и пътищата бяха празни. В последните километри всеки дръпна ръчката на газта и групата се поразцепи. Няколко мотора ме изпревариха, нарушавайки устава, тъй като по принцип никой нямаше право да изпревари лидера. Но все пак бяхме рокери, а не войници. Уставът бе направен, за да се нарушава. Не можех да спра жаждата им за висока скорост просто така. На свой ред дадох газ и след преброени минути надминах всички и отново заех мястото си на лидер. Завърнахме се невредими в Манагуа и пътуването завърши с поредния тост със студена бира. Всички бяха доволни, а аз се почувствах удовлетворен от това, че мисията ми да ги върна живи и здрави, бе изпълнена.

За учудване на всички журналистката бе усмихната и ни прегърна един по един за сбогом.

– Накрая усетих, какво е да си част от „Буталата“. – усмихна ми се тя.

– Струваше си значи да береш страх, залепена за Джовани. – засмях се аз и я прегърнах приятелски, след което я върнах на гаджето й, което я чакаше притеснено отстрани. Той бе дошъл да я посрещне и вече нямаше търпение да си я прибере и отдалечи от нас.

Докато четях „рокерските хроники“, които бе изписала си помислих, че наистина човек започва да изпитва удоволствие от лудите си постъпки, едва когато се освободи от страха.  Дори да е само за миг, си струваше:

„В тази група има французи, българи, чилийци и разбира се никарагуанци. Има млади и стари. Всъщност това, което ги обединява е страстта им към моторите и пътят. Те са като едно голямо семейство.

Най-младият от групата е Хосе Алберто Кахина, едно високо, мускулесто и мургаво момче. Докато кара не спира да се усмихва. Вдига шум с бръмченето на двигателя си и на лицето му се изписва най-заразяващата усмивка.

Това е неговото първо далечно пътуване и отзад в един пикап го придружават баща му, майка му и сестра му.

Сред групата Хосе изглежда доста срамежлив. Почти не говори и изглежда, че все още не е част от този откъснат свят, изпълнен с красиви жени и алкохол.

Моторите без съмнение привличат жени. Има и алкохол. По време на празника, организиран в хотел Флоренция, десетки момичета пристигат, за да се снимат с моторите и техните собственици. Някои от тях имат късмет и рокерите ги канят на един “ride“ на следващия ден. Други успяват да потанцуват и да пийнат бира с групата.

Към единайсет вечерта решавам да се отправя към леглото. Да се подготвя психически за пътя в неделя.

За връщането ще ви кажа само, че се научих да се наслаждавам на завоите. Този път реших да почувствам това усещане за свобода, за което толкова говорят. Реших да се наклоня заедно с Джовани на завоите. Реших да стана част от това, което изглеждаше като електронна игра.

Този път се насладих на планините и хълмовете, които сякаш бяха извадени от пощенска картичка. Този път разперих ръце и усетих, че се бях откъснала от този кабел, който ме свързваше с реалния свят.“

Read Full Post »

С мотор до Тегусигалпа 2 част

Началото тук.

Отново се върнах към мотора си, давайки знак за старт. Някой ми махна с искане да изчакаме за нещо, но този път бях твърдо решен да не правя компромиси. Те ме бяха избрали за лидер на това пътуване и ако още искаха да ги водя, трябваше да ме последват.

Дадох знак и моторите забръмчаха. Потеглих шумно и рязко, поемайки риска никой да не ме последва, но от двадесет и три мотора все някой щеше да тръгне. Знаех, че не съм единствения, който бе недоволен от вечните закъснения. Армандо държеше да пътуваме заедно и да не се делим на малки групи, за които определено щеше да е по-лесно да останат единни. Чувах шума от двигателите зад  себе си и разбрах, че повечето бяха потеглили след мен. Погледнах в огледалото и видях шосето изпълнено с мотори. В този момент си дадох сметка, че за пръв път ще водя толкова голяма група. За миг почувствах отговорност за тези хора. Аз избирах скоростта и ги предупреждавах за опасностите на пътя. Повечето от тях бяха придружени някои от съпругите си, други от любовниците, а трети от дъщерите си. Всеки от тях носеше отговорност за човека на задната седалка, а аз по малко за всички тях заедно.

Замислих се, че имаме няколко нови члена на братството, които излизаха за пръв път на подобно пътуване, и намалих скоростта. Залепих стрелката на 120 км в час. Това означаваше, че последните, за да ме догонят, понякога трябваше да вдигат 140-150 км в час. Джовани като опитен пилот трябваше да осигури връзката с мен. В случай на проблем, щеше да изпревари всички и да ми даде знак да спра.

В края на групата бяха най-възрастният и най-младият от клана. Дон Алфредо бе на седемдесет години и возеше двадесет годишната си приятелка, на мощната Хонда Валкирия. Старият рокер бе работил лично по промените на тази машина, за да я превърне в триколка. Хосе Кахина, бе само на деветнадесет и бе още в пробните три месеца, през които трябваше да решим дали става за наш брат в клана на „Буталата“. Познавахме баща му и знаехме, че Хосе кара добре Harley Davidson V-Rod, но трябваше да мине през изпитателния срок преди да получи нашивките на мото клуба на Никарагуа. Именно бащата на Хосе караше джипа си последен. Той ни осигуряваше гърба и караше на аварийни.

Погледнах отново в огледалото и видях, че групата се е разпокъсала. Движението бе доста натоварено и си дадох сметка, че трудно двадесет мотора, можеха да останат заедно. Изпреварих поредния камион, гледайки в огледалото, как останалите се нижат след мен, сякаш бяхме едно тяло. Бяха десетина, които ме следваха неотстъпно, останалите бяха поизостанали. Знаех, че за дон Алфредо с триколката не е толкова лесно изпреварването между коли и камиони, така че намалих скоростта и отбих. След пет минути се появи Джовани с журналистката, която го бе прихванала доста здраво и ми даде сигнал, че всичко е ОК и мога да продължа. Вече втори час водех групата и всичко изглеждаше спокойно. Не чувствах отговорността от първите километри и карах волно сред заобикалящите ме хълмове. Това не бяха вулканите, с които често бе украсен пейзажът в Никарагуа, а истински планини. Наближавахме Естели, където отново щях да спра, за да се посъбере групата. След многобройните завои излязохме отново на един прав участък и за пореден път погледнах в огледалото. Виждах моторите, които излизаха един след друг от последния завой. Сърцето ми се изпълни с радост и в този момент наистина се почувствах лидер. В следващата секунда, без да разбера откъде, изскочи една огромна крава на средата на шосето. Обикновено имаше кравари, които ни предупреждаваха с червени флагове, когато животните пасяха около пътя, но този път, нямаше нищо. Всъщност нямаше дори поляна до пътя. На всичкото отгоре след кравата изскочи и бик. Знаех, че нямам време за спирачки, а разстоянието между двете животни бе доста малко.

Май Господ бе чул молитвата на Армандо и успях да се промуша със скорост от 110 км в час между тях. Докато лявото ми огледало забърсваше задника на кравата, а дясното профуча пред муцуната на бика.

Чувах спирачките на моторите зад мен. Бях лидер, а не бях успял да предупредя останалите за опасността. Всичко се случи толкова бързо.

Спрях, слязох от мотора и се затичах обратно към падналия бик, който явно се бе сблъскал с втория мотор от групата. Тези секунди, бяха най-дългите за мен от цялото пътуване. Чувства на отговорност и вина се бяха смесили с инстинктите ми за самосъхранение, които явно ме бяха спасили. Зад бика, видях как мъжът, който носеше маската на смъртта на лицето си, вдига своя мотор и го запалва отново.  Той  ми махна с ръка за да ми покаже, че всичко е наред. Бикът също се изправи и се изтегли накуцвайки, тъй като бе ударен в предния ляв крак.

– Харли Дайвидсън спечели първия рунд с Никарагуанските бикове – засмя се мъжът под маската си и потегли отново.

– Каква по-хубава реклама от това за марката. – викна Гийермо Теран, който бе собственик на магазина и гаража на Харли в Никарагуа.

– Карайте към бензиностанцията в Естели. – викнах им аз. Аз ще изчакам  останалите.

Дадох си сметка, че бяхме само девет мотора, останалата част от групата бе поизостанала. Стоях сам на шосето и все още не можех да разбера откъде бяха изскочили тези животни. Отново цареше обичайното за Никарагуа спокойствие, сякаш нищо не се бе случило.

Изчаках да се появи Джовани с примрялата от страх журналистка, залепена за гърба му и потеглих отново.

Много малко бяхме тези, които си дадохме сметка след тази случка, че въпреки опасностите, които ни дебнат по пътя има нещо, което ни пази. Аз, мъжът с маската на смъртта, Гийермо Теран и още двама-трима, които яростно набиха спирачки пред кравата и бика, карахме от този момент с повишен адреналин.

Две седмици след тази случка, четях статията на журналистката, давайки си сметка, че тя дори не бе разбрала за историята с кравата и бика, но пък бе усетила адреналина от своята гледна точка:

„Потеглихме в 8 сутринта, когато малко повече от двадесет мотора се събраха пред магазина на Харли Дейвидсън, разположен на площад Гуанакасте, на деветия километър по пътя към Масая. Някои бяха взели съпругите си, други приятелките си, а трети потеглиха сами.

Преди да тръгнат, президента на клуба Армандо Алатамирано отправи молитва към Бог, за да ги пази по пътя на отиване и на връщане. Лидерът днес е Джордж Лозев – ковчежника на клуба. „Моята мисия е да ги закарам и върна живи.“, каза той.

Двигателите се сляха в яростен рев. Чуваше се един толкова силен шум, но и толкова неповторим, сякаш говореха помежду си на един и същ език.

Единственият път, когато се бях качвала на мотор, преди това пътуване, бе за да свършим разни задачи с един приятел от гимназията в родния ми град Сан Маркос. Помня, че бе един мъничък мотор, който нямаше нищо общо с този Харли, струващ почти 30 хиляди долара, с който щях да пътувам днес. 

Днес 15-и януари, съм „раницата“ на Джовани Мора, един четирсетгодишен мъж, но който изглежда доста по-млад. Всички ми казват, че той кара най-добре от групата и че има много опит. „Тук ще пътуваш безопасно!“ ми казва един от тях, сякаш искайки да ми предаде своята увереност.

Джовани знае, че ме е страх, че стомахът ми е свит на топка и че съм с изкривена шия от гледането в километража. Той само се усмихва и повтаря за пореден път със своя акцент от Коста Рика: „Спокойно. Обещавам ти, че нищо лошо няма да ти се случи.“

следва продължение

Read Full Post »

С мотор до Тегусигалпа I част

Бях се опънал на хамака и дремех, когато Армандо ми звънна да ме предупреди, че е поканил една журналистка да ни придружи на събора в Тегусигалпа.  Аз бях ковчежника и държах касата на „клана”, така че  трябваше да предвидя пари и за още една стая.

– Стая ли ще и плащаме? Що бе толкова ли е зле, че никой не иска да спи с нея? – запитах аз прозявайки се.

– Напротив, гаджето е супер, ама събуди се и ме чуй! Тя е журналистка от вестник „Ла Пренса“, които издават всеки две седмици едно луксозно списание „Магазин“. Те са най-четените в Никарагуа и искат да пишат за нас. Аз им казах, че ако искат да пишат, трябва да пратят журналистката да попътува с нас, за да усети атмосферата, иначе нищо няма да стане. Гарантирах им, че ще се грижим за нея и че никой няма да я притеснява.

– Добре, добре почвам да схващам, искаш да си влезем в ролята на наполовина рицари, наполовина бохеми. Кой ще я вози?

– Ти каза, че ще пътуваш сам и си мислех…

– Не си го помисляй, реших да пътувам без „раница“ (в нашия жаргон „раница“ е гаджето ти, което се залепва за гърба ти), защото ме избрахте за лидер, а и така се чувствам по-спокоен. Ще пътувам със „Сянката“ (моторът ми Хонда Шадоу 1100СС), който е така преобразен, че няма много място за втори човек.

– Да знам, друго си е да пътуваш без „раница“, но повечето от нас са решили този път да вземат жените си. Организираме нещо като семейно пътуване и ще бъде по-спокойно.

– Добре, нека я качим при Джовани, той се раздели с гаджето си миналата седмица, а и обича да му топлят гърба. – настоях аз.

– Добра идея, той ще кара мотора на Чарли, един Harley Street Glide, където задната седалка е доста удобна.

Джовани Мора бе механикът на единствения гараж на Харли в Никарагуа. Той често ни придружаваше при пътувания зад граница. Тегусигалпа не бе далеч, но след военния преврат предната година, не бяхме посещавали Хондурас. Знаехме за опасностите по пътя, за бедността и за групировките Лас Марас, които вилнееха из тази страна. В Централна Америка, сред мотоклубовете цареше приятелство и братска солидарност, а ние бяхме „Буталата“ – кланът на Никарагуа и когато запалехме моторите си, чувствахме че пътищата са наши.

Решихме да  поканим журналистката да обядва с нас преди пътуването, за да се отпусне и да погледне на нас като на нормални хора. Искахме да й обясним, че сред нас има инженери, адвокати, бизнесмени и хора от всякакъв тип, всеки си имаше своята история, но едно нещо ни обединяваше – моторите и страстта към пътуването. Не знам, какво усети тя, по време на този обяд, но определено си тръгна по-притеснена, отколкото дойде.

 Две седмици след пътуването прочетох нейния пръв коментар в списанието „Магазин“:

„ …Мислех, че съм готова за това приключение: ботуши, яке, каска и дънки. Бях сбъркала. Повече от една показна одежда, имах нужда от смелост, нещо, което със срам признавам, ми липсваше през по-голямата част от пътуването.

Пътят чакаше. Джовани потегли. Направи го така силно, че почувствах как сякаш нещо ме издърпа.

Поне през първите два часа от пътуването не можех да спра да си спомням колко лесно се съгласих, когато моят издател ме попита: „Записваш ли се за едно пътуване до Хондурас с мотор?“. Аз без въобще да помисля с кого и как му отговорих: „Нямаш грижи. Отивам!”. Тези думи звучаха като ехо в главата ми, която бе притисната в една голяма черна каска. Мислех си, как можах да направя това… “

Спомних си, че за мен това пътуване също започна вълнуващо. „Буталата“ ме бяха избрали да ги поведа към Тегусигалпа. Щях да водя групата от двадесет и три мотора, тъй като вече бях един от старите в клана. Бях пътувал към Хондурас поне десетина пъти и познавах пътя като дланта си. Пристигнах пръв на мястото на срещата и зачаках. Бях напълно спокоен и се чувствах в отлична форма, за да поведа мото клуба на Никарагуа към този пръв за 2010-а година събор. Бе също така и първият събор на Хондурас след военния преврат и след падането на президента Селая. Шумът на мощните двигатели Харли Дейвидсън разцепи тишината и паркингът започна да се изпълва. С Армандо или по прякор Д-р Фийлгуд, президента на клуба, бяхме решили да не чакаме никого. Стартът беше точно в осем сутринта. Големият проблем на Никарагуа бе, че никой не спазваше уговорения час и това важеше и за нашия рокерски клан. Винаги потегляхме поне с един час закъснение, тъй като все някой се тътреше, докато друг си допиваше спокойно бирата, която трябваше да пребори махмурлука му. Този път обявихме определени точки по маршрута, в които групата ни щеше да спре, за да се регрупира и тези, които закъснееха трябваше да ни догонват именно на тези места. В осем без пет всички бяха на линия с пълни резервоари, освен моят скъп приятел и президент на клуба, Д-р Фийлгуд. Не исках да тръгвам без него, но в същото време бях решен да не чакам повече от десет минути. Качих се на мотора си и запалих двигателя, приканвайки със знак останалите да се приготвят. След две минути двадесет мотора запалиха двигателите си и очакваха от мен да дам старта. В този момент изневиделица се появи Армандо и спря огромния си Харли Електра Глайд пред мен.

– Молитвата! Не можем да потеглим просто така, братле.

– Добре, но побързай. Колкото за теб е важна молитвата, толкова за мен е важно да потеглим в уговорения час.

Знаех, че повечето от клана бяха практикуващи католици и за тях „молитвата“ преди път бе нещо свято, така че колкото и да не ми се искаше, слязох от мотора и викнах на останалите да ме последват. Всички от братството се събрахме около Армандо, който призова господ да ни пази по пътя. Жените или „раниците“ стояха отстрани и чакаха мирно да привършим с този ритуал. Настрана от всички и съвсем сама забелязах журналистката, която изглеждаше притеснена. Приближих се към нея и й представих Джовани.

– С него ще пътуваш безопасно. Отпусни се! – викнах й аз и я тупнах по рамото. След това се обърнах към нашия механик. – Ти отговаряш за нея.

– Да, сеньор. – захили се охотно той. – Знаете, че е в сигурни ръце.

Read Full Post »