Feeds:
Posts
Comments

От няколко години живеех в Никарагуа и единственото, което бях чувал за маите бе, че не са успели да покорят племената, обитавали някога територията й. Можем само да предполагаме дали не са успели или са се страхували от невероятната верига от двадесет и пет вулкана, пресичаща страната в близост до тихоокеанското крайбрежие. Всъщност много малко са сигурните факти за маите, повечето са просто теории и хипотези. Учените дори нямат еднозначен отговор защо изчезват безследно и изоставят градовете си. И до днес има запазени йероглифи, символи и диалекти, използвани от тях, но всеки път като попитам някой местен какво се е случило с маите, получавам един и същ отговор: “Само Господ знае!”

Централна Америка е изключително интересно място и въпреки че испанските конкистадори са се опитали да унищожат и потъпчат местната култура, в духа на хората се е съхранило нещо, което нито мечът, нито кръстът са успели да пречупят. Тези, които живеят извън големите градове, са запазили връзката си с природата и уважението към Майката земя. Те осъзнават по-добре от нас, “цивилизованите”, че сме зависими преди всичко от въздуха, който дишаме, от водата, която тече в реките и от храната, с която ни дарява плодородната земя. Тяхната мъдрост е проста и ясна, но ние, заслепени от техническото развитие, считаме тези хора за “необразованото и изостанало население на третия свят”. Вместо да научим нещо от тях, им налагаме нашите виждания и ги гледаме отвисоко.

Прекарах първите си години в Никарагуа, постоянно критикувайки местните и невероятното им спокойствие и безотговорност, но постепенно разбрах, че аз съм този, който греши. Бях дошъл да нарушавам ежедневието им и да критикувам вечния отговор “Mañana” – всичко ти обещаваха за утре, а утре пак за утре и така докато някой ден, точно преди да загубиш вярата си в следващия, утре най-сетне ставаше днес. За да оцелея при тези условия на работа, трябваше да се науча да запазвам спокойствие и да владея тактиката “маняна”. С времето започнах да приемам, дори да разбирам бита на тези хора, които за да живеят добре днес, оставяха колкото се може повече работа за утре.

Друг типичен отговор, с който трябваше да свикна с времето, бе “Si Dios Quiere”, което съответства на нашето “Ако е рекъл Господ”. Използва се за всичко. Например, уговаряйки точния час за бизнес среща: “Утре в два следобед в моя офис.”, винаги получавах потвърждение с “Si Dios Quiere”. И винаги, когато давах инструкции на работник: “Искам те утре в седем сутринта на работа!”, отговорът бе “Разбира се, но само ако е рекъл Господ”. В първите месеци на пребиваването ми в Манагуа, този отговор ме дразнеше и провокираше до такава степен, че се взимах за Господ и понякога отговарях: “Не ако иска Господ, а ако Аз реша!!!”. С годините, започнах да помъдрявам и да осъзнавам божията сила, тъй като често падаше силен тропически дъжд и превръщаше улиците в реки, с което проваляше моите планове и решенията ми трябваше да отстъпят пред тези на Господ. Дори няма да споменавам ураганите, земетресенията и вулканите, които са постоянна заплаха в региона.

“Нецивилизованите хора от третия свят” осъзнават, че не са господари на Вселената, а са просто част от нея, част от Хунаб Ку – върховния бог на маите.
Първият ми контакт с великата цивилизация, изчезнала безследно в края на X век, бе в Копан. Чух за този древен град от мой приятел от рокерските среди в Манагуа. Армандо ми спомена, че мисли да организира пътуване до северната част на Хондурас, където в близост до границата с Гватемала се намират останките на най-южния град на маите. Идеята му ме заинтригува и по стечение на обстоятелствата, аз потеглих преди него към това мистично място.

Всичко започна с едно обаждане от София в три през нощта:
– Шака, пристигам при теб да обикаляме с мотори, става ли?
– Става, нямаш грижи – отговорих без да осъзнавам какво ме питат, тъй като не се бях събудил напълно.
– А можеш ли да ме вземеш от Панама? Близко ли е?
– Какво? Панама ли? – започвах да се събуждам аз. – Не, напротив доста е далечко.
Затворих телефона и продължих да спя. В четири сутринта ново позвъняване от родна България прекъсна съня ми:
– Шака, а в Сан Хосе, Коста Рика става ли? По-близо ли е до теб?
– Да, оттам мога да те взема, само че сега ме остави да спя.
– Извинявай, обаче съм в туристическата агенция и купувам билета. За началото на март добре ли е?

– Добре е, добре е, хайде приятни сънища. Ти си с девет часа напред, но при мен е още нощ.
Две седмици по-късно, стоях на летището в Сан Хосе, чакайки Георги Райков, мой приятел от юношеските години, който сега бе един от най-добрите зъболекари в София. Наричаше ме Шака като вожда на африканското племе Зулу – това ми бе прякорът от гимназията. През онзи период сериала “Шака Зулу” бе доста популярен.

Още ми беше странно да повярвам, че някой идваше да ме посети от другия край на планетата, просто ей така за купона. Онова среднощно обаждане ми се струваше като сън, но Гошето наистина пристигаше и то с една единствена цел – да пътува с мотор из Централна Америка. Аз имах мотор и половина, тоест един в изправност и друг, който се сглобяваше в момента. Надявах се до ден два да е готов за път и да можем да потеглим най-късно до седмица. Вече бях решил, че посоката ще е Копан. Откакто Армандо ми го бе споменал, този град на маите не ми излизаше от ума.
Пътувайки от Сан Хосе към Манагуа, споделих идеята си с Гошето и той веднага я одобри. Докато той поразгледа Никарагуа, се надявах моторът Honda Shadow 750сс от 1982-а да бъде готов и да тръгнем към Копан до седмица. Разчитах на опитен механик, който познаваше достатъчно добре мотора и вече един път му бе правил основен ремонт. Смяташе от два налични двигателя да сглоби един и да го направи като нов. Убедих Гошето, че всичко е наред и скоро ще потеглим. Бях забравил обаче за традицията “маняна” и когато ме увериха, че на следващия ден моторът ще е готов, отидох да го пробвам, без дори да се замисля. Той обаче ни чакаше в импровизирания гараж все още на части.

– Hola – поздрави ме механикът. – Ей сега ще го сглобя, не се притеснявай. Вече го пробвах и запали. Ето виж.
Резервоарът още не бе поставен, но той наля бензин в карбуратора и даде контакт. Стартерът превъртя и моторът запали. Това бе добър знак, така че решихме да почакаме и да си го вземем още същата вечер.
Вярвах на механика, тъй като поддържаше и другия ми мотор – Honda Steed 600cc, с който неведнъж бях прекосявал територията на Никарагуа и Хондурас.
Въпреки че двигателят запали от първия път, Гошето гледаше с недоверие и механика и импровизирания сервиз. Неговият песимизъм започна да влияе на моя оптимизъм. В един екип е хубаво да има различен тип хора, за да се допълват. Нали се казва, че оптимистът е измислил самолета, а песимистът парашута. Такива бяхме аз и Гоше – доста различни, но обединени от една обща страст – пътуването с мотори. Той е стоматолог, навлязъл в професията като зъботехник и постигнал всичко с много труд, докато аз разчитах повече на щастливата си звезда и въпреки че също преодолях доста препятствия в живота си, предпочитах риска пред монотонната работа. Така достигнах до поста си на директор във фирма, която поддържа игрални автомати. Животът ми често е свързан с риск и често е бил залаган на карта. Напуснах България преди повече от петнайсет години, прекосих Европа и част от Африка. По стъпките на Христофор Колумб, стигнах първо до Куба, а после и до Централна Америка и сега се подготвях за първото си голямо пътуване с мотор към град на маите. Бях щастлив, че истински приятел от “доброто старо време” ще сподели с мен това приключение.

Щом сложихме резервоара реших, че моите надежди ще се оправдаят и скоро ще потеглим. Десет минути по-късно моторът наистина бе сглобен и отново го запалихме.
Насъбралите се наоколо зяпачи аплодираха и зачакаха да направя първата си обиколка с възкръсналата машина. Дори Гошето се обнадежди. Тъкмо щях да възседна “железния кон”, когато тръбичка на бензиновата помпа се спука и двигателят започна да прекъсва. Изгасих мотора и посочих локвата бензин под мен на разочарованите зяпачи.
– Не се тревожи, шефе. – успокои ме механикът. – Утре ще я запоим и всичко ще е наред. Елате маняна.
– Този мотор, няма да е готов утре. – заключи тъжно Гошето. Усещах, че има право, но все пак промърморих:
– Ще видим утре.

На другия ден Гошо отиде за риба, загубил надежда в мотора, докато аз с моя упорит оптимизъм се надявах да е готов. Разбира се, получих отговор “маняна” и трябваше да се върна на следващия ден. Малко преди окончателно да загубя търпение, моторът отново бе сглобен, но след няколко обиколки загря от едната страна. Ауспухът на единия цилиндър бе почервенял. Механикът пробва да го центрова отново, провери карбуратора, но проблемът остана. Отговорът “маняна” бе единственото нещо, което получавах ден след ден. Трябваше да се примиря и да се съглася с факта, че този мотор нямаше да участва в пътуването. Отпуската на Гошето намаляваше и в крайна сметка тръгнахме само с един мотор – Honda Steed 600cc. Наподобявахме Че Гевара и неговият приятел Алберто Гранадо, както бяха показани във филма “Дневниците на мотоциклетиста”.

Advertisements

Статия на Бистра Величкова, публикувана във в. “Преса”, бр. 209, 4 август, 2012 г.

Бившият легионер и настоящ рокер Георги Лозев представи у нас втората си книга „По пътя на маите: в търсене на една изгубена цивилизация” (ИК “Сиела”)

През 1996 г. завършваш Минно-геоложкия университет, в София. На 24 години си. България преживява поредната си криза. Не можеш да си намериш работа по специалността. За това отиваш да продаваш домати на пазара или грабваш оръжието във Френския чуждестранен легион. Малко са хората, които се решават да изберат втория път. За това се иска смелост и авантюристичен дух. Именно такива качества притежава Георги Лозев. Скромен и уравновесен като истински герой, който е постигнал и преживял много, но не изпитва ни най-малка нужда да се хвали с това. Разказва за приключенията и трудностите в живота си спокойно и с усмивка, сякаш нищо особено не му се е случило. И без да съзнава, това прави възхищението към личността му още по-голямо.

След като завършва Френската гимназия в София и Минно-геоложкия университет, Георги решава да стане легионер. Всичко, което му се случва по време на над три годишния престой там, той описва в първата си книга „Аз, легионерът” (2009). „Издадох я на шега”, споделя той. „Тогава всички казваха „Легионерът е написал книга” и това ме успокояваше, защото ако има някоя и друга грешка, хората няма да са прекалено критични”. Сега, обаче, когато излиза втората му книга „По пътя на маите: в търсене на една изгубена цивилизация” (ИК “Сиела”), започват да го наричат писател. „Това малко ме притеснява, защото носи със себе си повече отговорност. Явно ще се наложи по-често да слизам от мотора и да преглеждам текстовете си по-внимателно”. Благодарение на сестра му – журналистката Бела Чолакова книги му стават реалност. Тя е техен редактор.

Освен бивш легионер, настоящ писател и пътешественик на автостоп, Георги е и рокер. От ученик е запален по моторите. За да замине за Франция и да се включи в легиона, заедно със стария Москвич, той продава и любимия си мотор. А докато е там, най-голямата мечта, която му дава сили е, след като се уволни да си купи Харлей Дейвидсън. И съвсем наскоро е успял да я осъществи. Именно с мотор изминава 2600 километра от Никарагуа до Гватемала, за да преоткрие тайните на древния народ на маите. „Идеята за пътуването дойде, когато колега рокер ми каза за града на маите Копан. Той се намира между Хондурас и Гватемала. Тогава с моя приятел д-р Георги Райков – майстор зъботехник и магистър стоматолог, потеглихме с един мотор”.

Отправната точка е Никарагуа, защото това е мястото, където Георги Лозев живее, вече от 11 години. Съпругата му е местна. Има две дъщери на 9 и 11 години. Те рядко го придружават в рокерските пътешествия. В Никарагуа той работи като технически директор – инженерна поддръжка на игрални автомати.

Изминахме 1200 км. с мотор и стигнахме до град Копан. Това е именно градът, от където тръгва разкриването на тайните на маите. Там има 2000 йероглифа, които описват историята им – династиите, владетелите им”, разказва Георги. Миналата година започнаха спекулациите с календара на маите и края на света. Посланията на този народ са силно кодирани и ние си позволяваме да ги интерпретираме, както искаме. Идеята за края на света е по-скоро плод на нашето въображение, защото самите маи никъде не споменават за край на света. Те споменават за край на календара. При тях съществуват няколко календара, но най-интересният е т.нар. календар на дългото броене, който свършва на 22 декември 2012 г. На тази дата броячите ще се занулят и ще свърши един цикъл от 5125 г. Той е една част от обиколката на слънцето около центъра на вселента.” По случай края на този календар на маите, на 22-ри декември Георги планува да отиде в Северна Гватемала, заедно с четирима приятели.

Писателят-рокер споделя, че по тези земи именно джунглата е тази, която запазва градовете, от нападенията на испанците. Тук започват да се отварят музеи и да  се съхранява наследството на маите, едва преди 20 години. От 1980 г. градове, като Копан, започват да се посещават от ЮНЕСКО и да се регистрират като наследство на човечеството.

За Георги, най-интересната част от пътешествието са били срещите му с местните хора. „На пръв поглед, те живеят бедно, но духовно са много по-богати от нас. Вярно, че колибите им са със сламени покриви, но те като излязат и веднага си откъсват един пресен ананас, манго или папая.”

„Най-впечатляващо е тяхното спокойствие, с което ти обясняват, че от тях нищо не зависи. Всичко е в ръцете на Господ. „Si Dios Quiere” – „Ако е рекъл Господ”. Екскурзовод ни разказа как идвали френски специалисти да проверят дали ядрената им централа има всички мерки за сигурност. Те попитали местните: „Каква е стратегията за сигурност на вашите ядрени реактори?” и директора на централата казал: „Ами как каква е? Във всяка стая имаме Дева Мария!” Това е техният манталитет.

„Въпреки всичко, ние българите нямаме тяхното спокойствие – „Mañana, Mañana” – „Утре, утре”. Ние като закъснеем за среща или не си свършим задълженията и изпитваме чувство на вина, докато те не са така. Те нямат такъв инстинкт. И ние се правим уж на спокойни, но в един момент се обажда съвестта ни.”

Говорейки за България, Георги споделя, че с всяка измината година, когато си идва, забелязва промяна. „Днес нещата са съвсем различни, отколкото, когато заминах през 1996-та, България вече гледа към Европа, София е европейска столица. Хората сякаш работят повече”. Въпреки това от близки и приятели има наблюдения, че съществува един контраст на много успели, добре реализирани и доволни от живота хора, и такива, които работят здраво за малко пари и са отчаяни. „Това се усеща най-много между София и провинцията. В София например хората са много по-оптимистично настроени за бъдещето на страната, отколкото в Пловдив, защото в столицата има работа и възможности за реализация”, казва той.

Неизменна част от биографията на Георги Лозев е участието му в една от най-сериозните военни армии – френския чуждестранен легион. За живота си там, той казва: „Легиона за мен беше периода, в който се отворих към света. Там бяхме събрани хора от всички националности, от цял свят. Имаше нещо, което ни обединяваше – това че всеки имаше мечта. За много от нас легиона беше едно стъпало, за да я постигнем. Там разбрах, че най-важното за човек е да следва мечтите си и да бъде себе си.”

На въпроса как е издържал на тежките условия и на строгата дисциплина и натоварване, Георги отговори така: „Аз имах огромно желание да бъда там. Исках да помогна на близките си, заради кризата в България, исках да си купя мотор. Тези неща ме мотивираха най-много, за да се преборя и устоя на трудностите.”

„В един момент, обаче осъзнах, че това всъщност е един много лесен начин на живот. Някой ти казва какво да правиш, всичко е по план-график. Това си беше една почивка за мозъка. Само мускулите се напрягат. За това, през уикенда започнах да уча испански и да чета.”

„Участието ми в легиона беше голяма мечта, която успях да осъществя”, заключва Георги. „Разбира се, при всяко сбъднато желание губиш нещо. Губиш мечтата. А човек трябва постоянно да има какво да го държи жив. За това следващата ми мечта, която съм си я оставил

за десерта на живота

е пътуване, с приятели рокери, с Харлей Дейвидсън по „Route 66 от Чикаго до Лос Анджелис. И като истински пътешественик Георги казва, че по-важно от самата мечта, и крайното й осъществяване, е пътят до нея.

 

 

 

Заповядайте на премиерата на новата ми книга

28 юли 18:30 ПЛОВДИВ – книжарница Сиела в Mall Plovdiv

31 юли 18:30 СОФИЯ – книжарница Сиела в подлеза на Софийския Университет срещу изхода на метрото

“ПО ПЪТЯ НА МАИТЕ – в търсене на една изгубена цивилизация” (изд. СИЕЛА) от ГЕОРГИ ЛОЗЕВ

Когато тръгнах с мотор през джунглата към най-южния град на маите – Копан, не знаех почти нищо за тази древна цивилизация. Видяното там дълбоко ме впечатли и сякаш ме накара да прогледна. Без дори да ги търся, следи, оставени от маите, се появяваха навсякъде по пътищата на Централна Америка. Буквално изскачаха изневиделица, а аз просто не можех да не ги следвам.

Книгата, която държите в ръцете си, ще ви заведе на едно пътуване с мотор от Никарагуа до Гватемала в търсене на  тайните на този древен народ, чиито корени се губят в миналото, но чиято култура е оцеляла и стигнала до нас чрез странните йероглифи по паметниците на Копан и Киригуа. Ще обиколите и Мексико с автобус от Акапулко до Вера Круз, минавайки през Монте Албан, Ел Тахин и Теотиуакан.

Неизбежно ще засегнем и темата за Календарът на маите, но не за да се подготвим за края на света, а единствено и само за едно ново начало.

Георги Лозев е бивш легионер, настоящ рокер и вечен пътешественик. През 1996 г. постъпва във Френския чуждестранен легион, където служи повече от три години, но заради травма напуска редиците му. На него посвещава първата си книга “Аз, легионерът”. Установява се в Париж, където работи като охрана. Изпратен е за няколко месеца в Никарагуа, но те се превръщат в години и Георги и до днес живее там. Председател е на рокерския клуб “Los pistones”, с който всяка свободна минута яхва мотора си и отпрашва из джунглите на Централна Америка, защото както самият той обича да казва: „Пътят е моят живот.”

Фотографиите в книгата са дело на д-р Георги Райков – майстор зъботехник и магистър стоматолог, пътешественик, рокер и любител фотограф, и на д-р Ален Бурдон – бивш лекар кардиолог на Първи чуждестранен полк на Френския чуждестранен легион, председател на дружеството на ветераните от Марсилия.

https://i0.wp.com/prikachi.com/images/759/4430759c.jpg

Бившият легионер Георги Лозев:

Източноевропейци са гръбнака на Френския легион

Със смъртта на Свилен загубихме истински воин

В събота бе погребението на 34-годишния войник на френска служба Свилен Симеонов, който загина по време на мисия в Афганистан. За първи път от много време насам митичният Френски чуждестранен легион отново влезе в българските новини и по този повод потърсихме един от най-добрите познавачи на темата у нас – Георги Лозев. В края на 90-те той служи в легиона, след това пише книга за него, а от няколко години се занимава с хазартен бизнес. Намерихме го в офиса му в Манагуа, столицата на Никарагуа, където подготвя новата си книга, която ще е посветена на пътешествията му до мистичния град на маите в Кoпан.

Г-н Лозев, къде ви завари новината за загиналия български легионер и какво си помислихте, когато научихте за случилото се в Афганистан?

– Бях в офиса си в Манагуа, една сутрин като тази…

На фона на легендите и реалностите за легиона случилото се във френската база изглежда по-скоро като изключение – вместо открита битка, враг в обучаваната армия…

– От доста време следя мисията в Афганистан, но когато разбрах за смъртта на Свилен, усетих нещата по-близко до себе си. Проблемите в Афганистан са от миналия век – първо руснаците, после американците, а сега и Легионът. Има много смесени чувства и не се знае кой точно е врагът. Хора бомби са най-често срещаната опасност в арабския свят. Този фанатизъм е с традиции от векове и е много трудно да се водят бойни действия при тези условия. Не знаеш кой е врагът, не можеш да се довериш на никого, а в същото време не искаш да има цивилни жертви.

След случилото се коментарите са разнопосочни, жертвите и от двете страни се увеличават и поводът за всяка смърт може да е всякакъв. И все пак клипът на американските войници, които се гаврят с телата на убитите талибани бе изтъкнат в този случай. Това е в крещящо противоречие с Кодекса на Легиона, в който изрично е казано „Уважавай падналия враг”.

– Случаят с нашето момче не е просто изключение, той показва как натаената злоба и жажда за отмъщение в един народ, изстрадал много граждански войни, може да избухне на всяко едно място, дори и в самата база на обучаваната армия. За талибаните легионерите, руснаците или американците са едно и също – чужденци. Те няма как да знаят, че легионерите нe са били тези, които са се гаврили с техните близки. Между идеалите и самата война има много разлики.

 Свилен Симеонов идва от 2eme REG – Втори чуждестранен инженерен полк, базиран в Сен Кристол. Към него са прехвърлени бойните плувци на Легиона, D.I.N.O.P.S. Какво е характерно за тази част на легиона?

– По принцип легионерите са професионалисти и като цяло няма гаври с падналия враг, но няма гаранции, че психиката на един войник, сержант или капитан ще издържи на ужаса на войната и няма да отмъсти за падналия другар… D.I.N.O.P.S. са специални части, десантчици, които действат под вода. Обучавани са в много сурови условия и много малко легионери успяват да попаднат там, тъй като не всеки човешки организъм издържа на това. Един от изпитите им е да плуват под леда на замръзнало езеро например.

И Симеонов ли е минал през това?

– Не мога да кажа през какво е минал, но със сигурност, за да бъде в Афганистан, е бил добре обучен командос. Ако не е бил D.I.N.O.P.S., то със сигурност се е занимавал с разчистване на мини, другата специалност на инженерния полк. В една от последните глави в книгата си описвам малко тази специална част, която по мое време беше в 6REG.

Стана ясно, че Свилен е трябвало да се върне в 4-ти чуждестранен полк в Кастелнодари като инструктор след края на мисията в Афганистан…

– Да, щял е да обучава младите легионери, жалко… България, семейството му и Френският легион, загубиха един истински воин.

Имате ли представа колко българи в момента са в Легиона и колко общо са минали през него, и колко наши сънародници са загинали, служейки в него?

– В момента нямам представа колко са българите в легиона, но тогава, в последните години на миналото хилядолетие, бяхме около 40. По мое време загинаха двама и един бе тежко ранен, при бойни действия. Това беше отразено, но много накратко и много неясно. Аз бях на 23 и на толкова загина Георги, за когото пиша в книгата си. В българските вестници бе излязло „Загина Георги на 23 в Чуждестранния легион”. Някои мои близки бяха решили че загиналият съм аз… А другият загинал беше в Джибути, не го познавах. Бяха го намерили удавен в басейна на полка. Според лекарите е имал проблем със сърцето. Скочил е в студената вода и сърцето му спряло от разликите в температурата. В Джибути жегите са до 55 градуса. За ранения съм писал – Пламен Петков, удари го снайперист в Сараево… Куршумът премина през двата му крака, на сантиметри под слабините.

 След големи драми и войни в Легиона идват попълнения от загубилите. След революцията в Русия – казаци и белогвардейци; след Втората световна война – германци; след края на Студената война – момчета от Източна Европа…

– Да така е. Легионът винаги е бил отворен за войници, изпаднали в беда, без да се интересува от тяхното минало, религия или националност. Така той става тяхната нова родина. На парада на 14 юли само блокът на легионерите не се цепи пред официалната трибуна, а я заобикаля, защото „Легионът никога не се дели”.

 Има ли официална информация какъв е съставът на Легиона в момента по националност?

– Около 8000 бойци и офицери от 144 националности, дошли от всички краища на планетата. По мое време преобладаваха поляците, руснаците, французи и хора от бивши и сегашни френски колонии като Мадагаскар, Реунион, Майот, Таити… Предполагам, че нещата не са се променили много оттогава, тъй като и геополитическата ситуация на света не се е променила.

На поклонението в Париж, на булеварда към Дома на инвалидите, по който минаха катафалките с телата на загиналия български легионер и тримата френски морски пехотинци, се бяха събрали ветерани легионери със зелени барети и свалени знамена. Как се организират те?

– Членувам с дружеството на ветераните в Марсилия и получих поканата за това поклонение по имейл, но за съжаление живея на 10 хиляди километра от Париж и ми беше невъзможно да присъствам. Препратих писмото на други ветерани, които живеят в региона.

След колко години служба се изплаща пенсия на легионерите и има ли обезщетение на близките на загиналите?

– Има някакво обезщетение, тъй като легионерът е застрахован, но не мога да кажа на каква стойност. Пенсия се плаща след 15 години служба, независимо в коя точка на света живее бившият легионер…

А напусналите или освободените преди петнайсетата година?

Не, не получаваме нищо след последната заплата. Само в случай, че е ранен при бойни действия, легионерът има право на обезщетение, в зависимост от раната и последствията… За останалите остават наученото, приятелите и спомените.

Каква е съдбата на напусналите легионери – армия, полиция, тайни служби, наемници? Някои се прочуха, като Анте Готовина в Хърватия и Милорад Лукович в Сърбия… Има ли имена от новините у нас, които са били легионери?

– Да, за легионерите е характерно, че ни влече риска и ако напуснем Легиона твърде млади, се забъркваме в други интересни истории. Може би, както всяко правило и да има изключения, но наистина не съм чувал да има сладкари или градинари (смее се).

Как се развиха нещата при вас след Легиона?

– Работих в една охранителна фирма с бивши десантчици и парашутисти. Фирмата се казваше GEOS. Охранявахме емира на Дубай, Ал Мактум, когато идваше на конните състезания в Довил. После заминах за Того, малко като наемник. Работих в Барселона, във фирма за игрални автомати и след това започнах сериозно да се занимавам с хазартен бизнес. Това и правя днес в Манагуа, Никарагуа.

Френската гимназия, МГУ, Легионът, хазартът… Живот пълен с приключения. Колко езика говорите?

– Понякога залагам на карта. Говоря български, руски, френски, английски и испански, но мисля, че след опита с Легиона се разбирам с всички хора от нашата планета. (смее се).

 С какво се чувствате богат?

– С жизнения си опит и истинските хора, които срещнах по пътя си.

 Защо в този комерсиален свят, който се характеризира с битка за по-широк и тънък телевизор и удобен диван, продължава да има хора, които са готови да станат легионери. Кое ги мотивира в наши дни?

– Защото материалният свят е фалшив, той е само поза, нещо като силиконови гърди, а ние обичаме истинските преживявания. В Легиона имаме един старт и единственото, което има стойност, са качествата на човека.

 Но цената за това е огромна. От книгата става ясно, че се изискват огромни усилия на духа и тялото и невероятна дисциплина.

– Хубавите неща струват скъпо, а истинските нямат стойност – те просто си заслужават, за тях се живее.

 Успява ли Легионът да запази честта си – преди години имаше скандали с издевателства над новобранци. Разбират ли новите легионери къде са попаднали?

– Традициите в легиона са доста древни, те наподобяват римските легионери и не са просто наемници. Говори се за военна чест и дадена дума, неща не много актуални в днешно време, които са се съхранили в това затворено общество. Дали новите момчета разбират значението на военната чест, зависи от тези, които им я предават, техните по-големи братя легионери. Преди време писаха за издевателства в Легиона, но това беше изключение, по принцип няма такива работи в професионална армия. За съжаление поради силното влияние и приток на легионери от бившия соцлагер, може би да е дошло от изток…

 Вашата книга се радва на второ издание. Доволен ли сте от интереса към нея?

– Ако бях в България, сигурно щях да направя повечко реклама, но не я написах с комерсиални намерения. Написах я за лично удовлетворение, бях си го поставил като задача, последният дълг към Легиона.

Сега положението у нас отново е сложно – безработица, ниски заплати, свиваща се армия. Бихте ли посъветвали лудите млади глави да си опитат късмета в Легиона?

– Не мога да посъветвам никого да отиде или да не отиде – това решение е много лично! Човек трябва да почувства, че това е за него. Ще кажа на тези, които решат да отидат, да се приготвят физически и психически за най-голямото приключение и за най-трудното препятствие в техния живот. Колкото и претенции да има модерният свят, в него все още има място за легионери, които са готови на всичко, дори и да платят с живота си, за да станат част от него.

More Majorum

Искам да изкажа моите съболезнования към семейството на загиналия в Афганистан сержант Свилен Симеонов.

Нека почетем неговата памет.

Той изпълни дадената дума до край и ще се присъедини към тези, които Легионът никога няма да забрави.

Нека душата му почива в мир.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1195391

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1196237

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1197060

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1199961

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1202925

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1206738

 

снимки Martha G. Jerez

R.I.P. Scot

Отиде си един от най-добрите барабанисти на хеви метъла – Скот Колъмбъс, който беше част от Manowar.

Един страхотен музикант!!!! Част от кралете на Метъла!!!!

R.I.P.

Валхала те очаква!!!!