Един страхотен музикант!!!! Част от кралете на Метъла!!!!

R.I.P.

Валхала те очаква!!!!

От няколко години насам животът ми се върти около мотора и двете ми дъщери, но в един момент си дадох сметка, че децата растат страшно бързо и някой ден ще поемат по своя път, вземайки своите решения и носейки товара на последствията. В същия миг разбрах, че рано или късно ще изляза от кръговото движение, на което се въртя в настоящето и ще продължа по пътя към свободата, търсейки  вътрешния мир.

Дали някой от вас, не се е почувствал в даден момент от живота си затворен в  „семейното щастие“, което често ни ограничава и отдалечава от търсенето на собственото АЗ?

Не ме разбирайте погрешно, не съм против семейството и знам колко са важни близките и тяхната обич и подкрепа, но се противопоставям на лицемерието и на връзките, които са обременени единствено от задължения, а са празни от чувства и разбиране. Противопоставям се на хората които парадират с „лъскаво щастие“, а вътрешно се измъчват от това, че никога не са се опитали да тръгнат по свой път и само се оплакват, че другите са им виновни. Когато правим саможертва, трябва да бъдем искрени и да не натоварваме с нея човека, за когото я правим : “Аз заради теб не продължих с кариерата си! Заради децата останах вкъщи! Заради твоята кариера се пожертвах!… и т.н.“ Може би човекът, за когото сме направили тази саможетрва, не я е заслужавал, но нямаме право да виним никого. Решенията са само наши и ние трябва да понесем последствията.

Когато правя нещо за децата си, го правя от сърце и никога не ги виня, че съм пожертвал нещо в тяхно име, не ги обременявам със саможертва. Искам те да бъдат свободни и да вървят напред по своя път. Искам да ги науча да бъдат щастливи и да гледат напред!

Не искам да затворя дъщерите си в този ограничен свят, в който сме заобиколени от толкова материални идеали и хора без души. Когато търсим отговори на истините, виждаме често, че хората около нас се интересуват единствено от повърхностни неща. Дали ги е страх или ги е срам да потърсят нещо по-дълбоко в себе си, не знам, но все по често срещам хора, които са празни или доста объркани. Не искам животът на децата ми да зависи единствено от марковите дрехи, новата кола или голямата къща. Искам те сами да потърсят личната си свобода, искам да ги науча да взимат смели решения, без да се нагърбват с предразсъдъците на днешното общество, което е толкова извисено технически, че е започнало да забравя за човешката си същност.

Идеализираме красотата на телата, а забравяме за съществуването на душата. Правим си хиляди сметки, а не взимаме предвид, че това физическо тяло, тази торба от кожа, пълна с кости, кръв и изпражнения, не е съществувала преди, а и няма как да просъществува след физическата си смърт. Не ме смятайте за някакъв духовен фанатик, защото не съм такъв. Земен съм като всеки от вас и обичам красивите жени, но никога не забравям, че единственото нещо в нас, което е перфектно и безсмъртно е душата ни.

За да бъдем щастливи за по-дълго време трябва да постигнем хармония между тялото, съзнанието и душата. Не е лесно, но не е невъзможно.

Хората ме питат често:

-         Как така реши да отидеш в легиона?

Защо ли ми е толкова трудно да им отговоря на този въпрос? Ами защото има неща, които не са материални и трудно се описват с думи. Неща които ограничеността на нашето съзнание не ни позволява да разберем. За пореден път ще се опитам да ви отговоря:

-         Усетих нещо в себе си, когато научих за съществуването на Френския чуждестранен легион и не намерих спокойствие, докато не минах оттам. Моето съзнание не спираше да мисли за легиона, така че тялото и душата ми го последваха. Денят, в който ме приеха да служа в редиците на тази уникална военна единица, тялото, съзнанието и душата се събраха отново и просто бях щастлив, усещайки че съм на прав път. Не за всички бе така, тъй като някои от момчетата усетиха, че са сгрешили и решиха да изоставят Легиона, защото там не е за всеки. Някои се чувствахме уютно като на пионерски лагер, докато други мислеха, че са в седмия кръг на ада.

Аз отидох в Легиона, въпреки че всичките ми близки, бяха против това мое решение, но свободата е именно това, да можем да взимаме решения и да носим отговорност за последиците. Както се пее в най-великата песен на Ахат:

АЗ САМ СИ ИЗБРАХ ТАЗИ СЪДБА, ВЕЧНАТА ЧЕРНА ОВЦА

Бавно ни залива морето
от сиви тягостни дни,
умът не слуша сърцето,
а вечно смята и бди.
Падаме в калта затъваме до шия в нея,
виновни търсим , за да успеем
невинни в калта да заспим.
Хората сега са глупави стада,
водещи борба за власт и за трева,
стискайки зъби подават си ръка.
Не, аз не мога да спя сега!

Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!

Всяка глупост има си време,
да стане малка правда дори,
щом овчарят може да дреме,
а стадото да точи зъби.
Злото ви поглъща с грозната си паст,
никой не посмя да чуе моя глас,
браните с рогца жалката си власт.
Не, аз не мога да съм като вас!

Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!

Сложил бях на карта сетния си час,
никой не посмя да чуе моя глас,
черен съм сега и в профил и в анфас.
Не, аз не мога да съм като вас!

Аз сам си избрах тази съдба,
вечната черна овца!

Имам си най-страхотния брат на света. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Като бях малка си мислех, че имам един баща и две майки. Виках на Георги – мама Гоги, защото той много ме гледаше. Е, тогава беше на осем и често използваше количката ми (с мен в нея) за греда, докато риташе футбол в Студенски град с приятелчетата си… но пък за първи път се засмях, когато той ме люлееше на люлките, той ме държеше, докато прохождах и много много ме обичаше.

После никога не ми се е ядосвал – нито, когато му скъсах учебника по руски, нито, когато казах на приятелката му (кака Миглена , че ако си постриже косата, той ще я зареже

Той ми даваше да правя всичко, което иначе ми забраняваха – да се пускам по най-стръмните пълзалки, да ям сняг, а по-късно да се возя на мотор…

Брат ми ме научи да бъда смела, да не се страхувам и винаги, когато не мога да се оправя сама, знаех че мога да разчитам на него. Неведнъж плашех другите деца с него. Той само се появяваше на балкона и аз им казвах: “Виждате ли? Това е брат ми, ако се закачате с мен, той ще слезе…” Честно казано нито веднъж не се наложи да слиза

Научи ме и да се бия, което засега ми е коствало само веднъж счупена ръка, защото след това ме и научи как да избягвам физическите саморазправи.

Когато замина за Френския легион, много плаках. Първата си заплата от там, я прати вкъщи. Но аз се зарадвах много повече, когато за първи път си дойде в България, след няколко години странстване. Много ми беше трудно без него, но дори и не си давах сметка на него колко му е трудно. Едва когато прочетох за първи път книгата му за легиона осъзнах колко неща ни е спестявал, колко му е било тежко, а никога не го е казвал, и през какви перипетии е минал. В трудни моменти, стискам зъби и си представям нещата, които той е изживял, това ме кара да се стегна и да бъда и аз малко легионер.

Не мога дори да опиша колко съм горда от него. Като бях малка ми повтаряше, че е най-силният и най-смелият, а като пораснах, противно на стандарта, разбрах, че той не просто се хвали, а наистина е един от най-силните и най-смелите.

Най-много му се възхищавам на позитивизма. Каквото и да става, той успява да види хубавата страна на ситуацията, да се наслаждава на всеки миг и да бъде щастлив. Това е нещо, което се опитвам да науча от него.

Днес той живее на другия край на света, но всеки път, когато си дойде, аз пак ставам онова малко момиче, което не го е страх от нищо, защото знае, че големият му брат е до него. С него съм по-различен човек – по-смела съм, по-инициативна, по-жизнерадостна… сякаш той ме заразява с неговия ентусиазъм за живот. Когато той е тук се чувствам най-щастлива. И как няма да е така – че нали си имам най-страхотния брат на света.

Честит рожден ден, бате!

- Ей Българино – чух познат глас от другата страна на слушалката да ми говори на френски, но не го свързах с някой конкретно.

- Кой се обажда? Ти ли си Илер? – попитах аз, сещайки се за моя стар приятел от Легиона.

- Не ме ли помниш, аз съм Андре, канадецът от клана на „Бандитите“, бяхме заедно на концерта на Металика в Сан Хосе.

- Ей Андре, вярно твоя акцент е трудно да го сбъркам, ама явно нещо съм се отплеснал. Какво ново при “Бандитите“.

- Мисля да намина през Никарагуа, с двама приятели другата седмица и реших да видя дали някои от вас “Буталата“ ще ни приюти.

- Ще се погрижим за вас, но другата седмица мен няма да ме има.

- Пак ли ще те пращат да бачкаш в Маями.

- Не, този път заминавам за Мексико.

- Да не би да има някакъв събор в Мексико?

- Нещо подобно, но не е рокерски. Ще се срещна със стари приятели от армията.

- Кога заминаваш?

- След няколко часа. Самолетът ми е в пет сутринта.

- Как така ще ходиш със самолет, ами моторът?

- Ще ме чака този път вкъщи. Времето ми е малко, а самолетът все пак е по-бърз.

- ОК ти си знаеш. Хайде на добър път и да знаеш, че си винаги добре дошъл при “Бандитите“ от Коста Рика.

- Мерси, Андре, ще кажа на Армандо да се погрижи добре за вас другата седмица. Hasta la vista!

Затворих и отново погледнах към мотора си, върху който бях захвърлил небрежно якето с емблемата на “Буталата“. След няколко часа щях да полетя към Мексико, където щях да се срещна с миналото си или по-точно с ветерани от Чуждестранния Легион. Щях да изоставя за момент рокерския живот, за да отдам чест пред паметника в селцето Камерон. Паметник, издигнат в почит на загиналите легионери и символ на честта и изпълнението на дадената дума.

След броени минути се откъснах от любимия си мотор и се захванах с оправянето на багажа. Щях да сменя кожите и дънките с риза, сако и вратовръзка – дрехи, които не бях ползвал от години. Сред ризите и тениските имаше едно пликче, което бе най-ценно от всичко, което слагах в куфара. В него внимателно бяха сложени зелената берета, коланът с емблемата на Четвърти Ескадрон и, разбира се, медалите ми от Чад и Габон. Докосвайки се до тези така скъпи за мен предмети, меланхолията ме обзе отново и се пренесох в онази 1996-а година, когато покривах нормативите, за да спечеля бялото кепе.

Днес не бях на служба, но знаех че ветераните от Легиона имаха свои правила и униформа, с които трябваше да се съобразя. Животът ми бе поемал в различни посоки и не винаги бе вървял в посока на попътния вятър.

Понякога усещах, че живея много бързо сякаш бях изживял няколко живота в един и сега трябваше да се завърна в едно измерение, от което значително се бях отдалечил. Спомних си как преди петнадесет години, в родна България, бях продал мотора си, за да се отправя на запад. Бях тръгнал срещу вятъра, оставяйки зад гърба си всичко мило и родно и след време жаждата ми за приключения ме отведе в редиците на Френския Чуждестранен Легион. От онзи ден, в който прекрачих прага на приемния пункт в Страсбург, животът ми се промени и като че ли именно в този ден успях да се събудя преди съдбата си и да променя нещо от предвидения за мен път. Дали аз бях влязъл в нов коловоз на битието си или всичко бе предопределено не мога да кажа, но знам че оттогава летя по пътя на мечтите си с усещането че нищо не може да ме спре.

Както преди петнадесет години, така и днес отново се разделях с мотора си, но този път билетът не бе еднопосочен. Отивах просто на едно поклонение в селцето Камерон, където на 30 април 1863-а година, шейсетте легионера на капитан Данжу удържат армия от две хиляди мексиканци.  Да стигна до това свещено за всеки легионер място бе една от мечтите ми. Въпреки че бях напуснал редиците на Легиона, нещо винаги ме бе свързвало тясно с него. Договорите за работа в Париж ги получавах, благодарение на приятели от Легиона, а и фирмата за която работех днес, също бе потърсила бивши легионери, така че Чуждестранният легион и до ден днешен бе останал един от водещите фактори в моя живот.

Потеглях отново сам, но този път не на автостоп и не с последните си пари от продажбата на любими вещи, както бях тръгнал от посткомунистическа България преди години. Просто бях натиснал пауза и  бях погледнал за миг назад, назад към годините прекарани в тази единствена по рода си войскова част, наречена “Чуждестранен легион“. Летях към срещата с близкото си минало, което по някакъв начин бе останало да живее в мен и до днес. “Легионер един ден, легионер завинаги“ – гласеше един от девизите и в този момент аз го потвръждавах.

Докато пишех книгата си  “LEGIO PATRIA NOSTRA”, която по-късно се превърна в “Аз, легионерът”,  реших че трябва да опиша битката при Камерон. Не можех да си позволя да разказвам за Френския Чуждестранен Легион, без да спомена за ротата на капитан Данжу, пожертвала се в името на дадената дума. Тази история се бе превърнала в един мит, върху който се градяха идеалите на всеки легионер.

Какво всъщност е Камерон? За нас легионерите той е символ на военната чест “VIRTUTI MILITARI”, докато за останалия свят Камерон или Камарон де Техеда е малко мексиканско селце в окръга на Вера Круз. На това място капитан Данжу полага клетва заедно със своите легионери да не се предадават и да удържат две хилядната мексиканска армия. Офицерът загива, но легионерите продължават да се бият до последния куршум. Самите мексиканци се прекланят пред подвига на легионерите и подхождат с уважение към последните оцелели и ранени френски войници. Те не само не им отнемат оръжието,  но и се грижат за тях. Смелостта на легионерите и благородната постъпка на мексиканските офицери, правят така, че селцето Камерон се превръща в символ и за двете войски. Днес както мексиканците от областта на Вера Круз, така и легионерите празнуват този ден. Ден в който стойността на войнишката чест е оценена и от двете враждуващи сили. Ден, в който идеалите тържествуват над политическите интереси. Ден, в който трета рота на Чуждестранния полк става безсмъртна.

Бяха минали десет години, откакто бях напуснал редиците на легиона. Но докато пишех книгата си и преживявах отново всичко, в съзнанието ми се появи идеята да отида до Камарон де Техеда. Първо си представих как запалвам мотора и потеглям отново на север от Никарагуа, прекосявайки Хондурас, Салвадор и Гватемала и в следващия момент си дадох сметка, че тази мечта е напълно осъществима. Бях чувал, че на 30 април, всяка година мексиканците организират военна церемония на мястото на битката и изведнъж реших че ще присъствам на Камерон 2010.

Откакто бях стъпил на територията на Централна Америка в края на 2001-а, се бях замислял многократно да посетя Мексико и по-точно Камерон. За мен Канкун, пирамидите на Теотихуакан или Акапулко бяха на втори план, за мен Мексико означаваше преди всичко Камерон. Докато се скитах из Европа и Африка, тази мечта ми се виждаше доста трудно осъществима, но когато се приближих до нея и стигнах с мотора си до Гватемала, усетих че трябва да стигна и до мексиканската провинция Вера Круз и по-точно до селцето Камарон де Техеда.

Пътуването ми до Камерон щеше да бъде нещо повече от обикновено приключение, за мен то бе вид поклонение. В края на 2009 издадох книгата си “Аз, легионерът“, посветена на Чуждестранния Легион и в началота на 2010 обмислях варианти за пътуване до Мексико. Бях заобиколен от семейни проблеми и въпреки някои трудности, не се отклоних от пътя си и трябваше да реша как да стигна до Мексико. Плановете да потегля с някои от рокерите от никарагуанския клан “Буталата“, бяха отпаднали. С всички тях споделяхме страстта към моторите и волните пътувания, но никой от тях не можеше да разбере, какво означава за мен Камерон. За моите другари рокери Мексико бе Канкун, тоест купон, алкохол и горещи жени, докато моите идеи за това пътуване бяха доста по-различни. Обмислях варианта да потегля сам, когато изведнъж ми хрумна идеята да се поинтересувам дали и други легионери ще присъстват на тази церемония. Свързах се с дружеството на ветераните от Чуждестранния Легион в Марсилия, където командант Лианос – президентът на дружеството, ми даде всичката информация за Камерон 2010. Ветераните от Марсилия, също като мен бяха решили да посетят мястото на битката именно през 2010.  Комендантът ми обесни, че планът им е бил да го направят още през 2009, но поради епидемията на Свинския грип в Мексико, полетът им бил анулиран. Разказа ми също, че дружеството на бившите легионери от Марсилия е най-старото между различните организации на ветерани от легиона. Между неговите членове имаше ветерани от Виетнам. Докато разменях имейли с комендант Лианос, изведнъж реших да се присъединя към неговата група на летището в Мексико и да пътувам заедно с тях към Камерон. Тази 2010 изглеждаше, че церемонията щеше да бъде по-специална.

Пътешествие из остров Корсика 

Калви. Пред поделението на Втори чуждестранен парашутен полк.   

  Така се придвижвах във водата… 

…а така на сушата!!! 

По пътя имаше и премеждия 

 В столицата Аячо, церемония посветена на Наполеон 

  Пещерата, в която Наполеон се е усамотявал, за да учи като дете 

Пред паметника на корсиканския национален герой Паскал Паоли.    

Това всъщност е началото на едно голямо приключение…

БЪЛГАРИЯ, 1996

 Карах по тесния междуградски път, криволичещ покрай плажовете на Черно море. Бях оставил мотора да избира пътя вместо мен, докато аз се губех в мислите си. Беше краят на моята ваканция и трябваше да се завърна в реалността на всекидневието.

За жалост настоящето въобще не ми харесваше. Бях се дипломирал успешно, но нямах перспективи пред себе си. Не виждах никаква работа по специалността, нито пък възможност за малък бизнес като вариант за моето бъдеще. Всички планове, които имах, се бяха провалили.

Страната вървеше към разруха. Законите бяха изчезнали. Вярно е, че в цялата тази ситуация имаше и едно хубаво нещо – бяхме свободни. Само че много бързо си дадохме сметка, че при така мечтаната демокрация да си свободен, но без пари, не беше голяма работа. Критикувахме, и критикувахме, нещо, което не можехме да си позволим някога при тоталитаризма, но на сегашното правителство не му пукаше, проблемите на народа не бяха негови. Политиците трябваше да си разпределят властта и така София мина по пътя на Чикаго от 30-те години. Единственото по-добро беше, че не ни сложиха сух режим и си пиехме на воля, докато обсъждахме новата ситуация.

Бях прекарал последните си ученически години в протести срещу догмите на остарелия тоталитарен режим. Бях се надявал, че след падането на Берлинската стена ще заживеем по-добре и хората ще бъдат щастливи и свободни, но това бяха идеалистичните идеи на едно шестнайсетгодишно момче. По-късно в университета осъзнах, че в тези нови времена всеки трябваше да се оправя сам и да търси някакъв начин да преживее. Постепенно се преобразявахме във вълци единаци.

Трябва да намеря някакво решение за себе си, бе първата мисъл, която мина през главата ми, докато карах между планината и морските плажове. Но какво решение, накъде бих могъл да се насоча?. Главата ми беше празна. Слях се с прекрасната природа, която ме заобикаляше, с пътя и мотора. В математиката задачите, които нямат решение, остават така. Може би и в живота проблем без решение не е проблем. Трябва да го оставим и да преминем към следващия етап, преди да ни доведе до депресия.

Бях потънал в спомени, когато една мисъл проблесна в главата ми: “Решението за теб не е в България!” Въпреки всички хубави моменти, прекарани тук, трябваше да се възползвам от свободата, която имахме след краха на комунизма. Трябваше да отида на Запад, за да видя как там хората решаваха своите проблеми. Трябваше да проверя дали животът там наистина бе толкова хубав, колкото разправяха.

Този път карах с пълна газ по магистралата към София. Бях твърдо решен да напусна скъпата си родина, която се разпадаше. Давах си ясна сметка, че животът ми съвсем нямаше да е лесен. От момента, в който напуснех родното си място, оставах сам, без близките си, без верните приятели, без някой, който да ми помогне, ако имам нужда. Хубавото беше, че поне щях да загърбя проблемите без решение и да започна живота си на чисто. Почувствах се за миг наистина свободен. Моите мисли вече се бяха избистрили, вече знаех какво да направя. Решението бе взето и беше време за действие.

Уредих си немска виза под претекст, че отивам да си купя кола от Берлин. Обединена Германия вече бе част от Европейската общност, така че с тази виза можех да обиколя страните от Шенген. Имах нужда от пари и трябваше да продам мотора си. Това бе най-трудният момент, защото юношеските ми години бяха свързани с него. Почувствах се, сякаш продавам всичките си мечти за волни пътувания и с тях – хубавите спомени от рокерските събори. Но нямаше място за носталгия, миналото бе погребано.

В деня на заминаването си имах единствено парите, които събрах от продажбата на всичките си ценни вещи, и твърдото решение да потегля по пътя към неизвестното. Прегърнах майка си, която стоеше на вратата на апартамента, без да помръдва. Тя не можеше да повярва, че нейният син потегляше ей така, без точна посока, само с единственото желание да пътува на Запад. Очите й бяха пълни със сълзи, но тя бе приела факта, че синът й иска сам да се захване с живота си, та било то и по този авантюристичен начин. “Желая ти успех от все сърце, но никога не забравяй, че тук има хора, които те обичат.” Това бяха последните думи, които чух, преди да потегля към новия си живот.

Ето как журналистката бе видяла нещата през своя поглед:

„Какво чувстваш, когато пътуваш на мотор с пълна газ? 140 километра в час… 160… 180… Ръцете ми се изпотяват, кожата ми настръхва, а вятърът се блъска в лицето ми с такава скорост, че бузите ми се дръпват назад и танцуват със звука на скоростта. Когато влизаме в завой, светът застава на една страна, а аз съм почти паралелно на земята, сякаш изведнъж гравитацията е изчезнала и ме обзема това ужасно чувство, че ще се размажа по асфалта, като масло върху филия хляб.

Стискам силно зъби, за да задържа колкото се може по-стабилна челюстта си. Вместо крака чувствам два хамака и ме е страх, че сърцето ми ще изскочи през устата от толкова туптене.

Няма връщане назад. Един път качена на Харли, трябва да продължа пътуването. Вече бях казала „да”, за да премина 470 километра заедно с клуба на „Буталата“ до Тегусигалпа, където те щяха да участват във „Biker fest 2010”.

Бях почти убедена, че няма да стигна жива до Естели. По пътя всеки завой ме оставяше без дъх. „Само трябва да се отпуснете и ще видите, че ще изпитате удоволствие“ – ми повтаряше непрекъснато Джовани. Само че да пътуваш на мотор със скорост 160 км в час и на завои, вярвате или не, ми изглеждаше абсолютно самоубийство.

- Това е любимият ми участък. Обожавам завоите. – викаше Джовани.

Той накланяше тялото си с такава лекота, че всичко изглеждаше нормално. За разлика от него аз се бях вдървила и стоях като кол. Отказвах да наклоня тялото си, тъй като чувствах, че падам върху асфалта. Пътувах напрегната до крайност. Ръцете ми се потяха. Чувствах че ще глътна оная жълта ивица, която разделя шосето. Беше нещо странно -да се чувстваш жива, а да си толкова близо до смъртта.

Джовани увеличаваше скоростта, а аз си измислях разни историйки. Всичките за катастрофи, смърт и трагедии. Нито една позитивна мисъл.

И ето че отново идваше поредния завой. Джовани беше толкова ентусиазиран. Изведнъж видях една кола, която изпреварваше и влезе в нашето платно. Затворих очи, притиснах крака и се хванах с всички сили. Сякаш щеше да послужи за нещо да се хванеш за някои, когато пътуваш със 160 км в час на мотор.

Без да трепне Джовани се отклони и мина се размина между двете коли на едно разстояние, което изчислено според моите опънати нерви не бе по-широко от метър.

- Можете да викате – каза ми спокойно той.

И изведнъж из дълбините на дробовете ми се изтръгна един толкова освобождаващ писък. Благодарях, че съм все още жива. Сърцето ми щеше да изскочи и не можех да контролирам треперещите си ръце. Дишах дълбоко и изведнъж се появи един идиотски въпрос:

- Имал ли си катастрофи с мотор?

Джовани се засмя:

- Имал съм осем катастрофи за 31 години около моторите. Никога на път. – успокои ме той. – Това, което почувствахте преди малко, не беше страх. Това е чист адреналин. Обещавам, че няма да ви се случи нищо.

Моят живот бе буквално в неговите ръце. Трябваше да повярвам в момчето с голямата усмивка. Нямах друг избор.

Когато пристигнахме в Естели, вече си бях спечелила една болка в гърба идваща, от първия и стигаща до последния прешлен. Също така имах и бонус изтръпнал задник”.

Оставих за няколко секунди списанието и си припомних за миг моето първо докосване до моторите през далечната 1991-а година в родна България. Тогава смених стария Москвич 12, за един МZ и от онзи момент моторът стана част от мен. Далечната ми юношеска мечта да препускам волно върху Харли се превръщаше в реалност. Само месец преди събора в Тегусигалпа си бях купил на старо един Харли Дейвидсън 1340сс, изработен през далечната 1990-а – годината, в която този мотор се бе превърнал в моя мечта. Все още карах „Сянката“ тъй като новият ми мотор-мечта, го приготвях за едно легендарно пътуване по ROUTE 66. Смятах да осъществя това приключение преди 2012-а, тъй като според календара на маите, после не се знаеше точно какво ще стане с Америка.

„Буталата” ме приеха сред тях през 2004-а, когато бях с една Хонда 600сс, която не отстъпваше по нищо на повечето от моторите в клуба. Кланът приемаше всеки мотор в стил чопър или къстом, с двигател над 600сс. Това, което се ценеше бе пилотът, без значение откъде е и колко пари има. Точно това правило ми бе допаднало най-много от устава на    ,,Буталата“ и така намерих нещо сродно между тях и Чуждестранния Легион. Важен бе човекът, а не произходът му или материалното му положение. Сред нас освен никарагуанци имаше рокери от Франция, Испания, Германия, Салвадор, Коста Рика, Щатите, Канада и за капак един кореец.

Отново се замислих за пътуването към Тегусигалпа и за това как въпреки напрежението след случката с бика, отново бях застанал на чело на групата рокери.  Отварях си очите на  четири и бдях за всяка дупка по асфалта. От Естели до Тегусигалпа, дадох всичко от себе си, за да пътуваме безопасно. Сред планините се натъкнах няколко пъти на цели стада, които бяха задръстили пътя и в двете платна, но всеки път успявах да предупредя хората си навреме и да намаля скоростта. На двайсетина километра от Тегусигалпа, тамошният клуб бе изпратил хора да ни посрещнат и моята задача се улесни значително. Когато слязох от мотора, за пръв път усетих, как товарът на отговорността се смъкна от плещите ми. Гийермо се приближи към мен и ме тупна по рамото:

- Браво бе пич, ти успя да ни докараш всички заедно. За пръв път групата не се разцепи. Спечели си лидерското място и за обратния път.

- Когато започнете да разбирате какво означава дисциплина, може и да се получи нещо по-добро – засмях се аз.

- Стига глупости, по-добре от това едва ли може да се получи. Извадихме и късмет с кравата. Оцеляхме всички.

Никой не спомена, за случилото се докато пътувахме, но като слязохме от моторите, първият тост бе за късмета, който ни бе спасил. Ние, които обикаляхме постоянно на две колела, осъзнавахме риска, който сме поели и неведнъж бяхме усещали някаква сила, която бдеше над нас. Журналистката бе мъртва от умора и се затвори в стаята си. Трябваше да я извадим оттам, за да хапне нещо и да сподели поне част от купона с нас. Всички я успокояваха и се опитваха да я въодушевят, но когато рок групите застъргаха по китарите си и паркингът на хотела се превърна в сцена за спонтанен рокмаратон, тя отново настоя да се прибере в стаята си. Бе пълно с момичета, които искаха да се снимат с нашите мотори и да се слеят с ритъма на купона, но нашата журналистка определено не бе от тях. Тя като че ли наистина се чувстваше на работа.

Към два през нощта, коремът ми застърга по-яко от жиците на китарите, тъй като се бе освободил от напрежението и искаше своето. Запалих мотора и без каска и документи излязох по улиците на Тегусигалпа. Най-младият от клана Хосе Кахина, който също бе умрял от глад, ме последва. Той винаги искаше да участва във всичко ново.

В Хондурас бяха пристигнали поне 200 мотора за събора и по улиците на столицата бръмчаха огромни двигатели от всички страни. Разбира се, останахме в централната част на града, тъй като по покрайнините животът нямаше стойност и рискът бе огромен. Сирената на полицейска кола запищя зад нас и усетих как Хосе намали скоростта. Махнах му да не спира и продължих спокойно към бензиностанцията. Тази нощ бе наша. Полицията бе тук, за да ни пази, така че Хосе нямаше от какво да се плаши. С купона, който вдигнахме, показахме на света, че Хондурас отново е поел по пътя към демокрацията и няма нужда да се измислят истории, че в тази бедна страна има военна диктатура.

След два дена купон, отново запалих двигателя на своята Хонда и поведох обратно момчетата към Манагуа. Стресът от първия ден бе удавен в алкохол и бе забравен завинаги. Карах уверено по обратния път към Никарагуа, наслаждавайки се на моторите, които виждах в огледалото си.

Бе неделя и пътищата бяха празни. В последните километри всеки дръпна ръчката на газта и групата се поразцепи. Няколко мотора ме изпревариха, нарушавайки устава, тъй като по принцип никой нямаше право да изпревари лидера. Но все пак бяхме рокери, а не войници. Уставът бе направен, за да се нарушава. Не можех да спра жаждата им за висока скорост просто така. На свой ред дадох газ и след преброени минути надминах всички и отново заех мястото си на лидер. Завърнахме се невредими в Манагуа и пътуването завърши с поредния тост със студена бира. Всички бяха доволни, а аз се почувствах удовлетворен от това, че мисията ми да ги върна живи и здрави, бе изпълнена.

За учудване на всички журналистката бе усмихната и ни прегърна един по един за сбогом.

- Накрая усетих, какво е да си част от „Буталата“. – усмихна ми се тя.

- Струваше си значи да береш страх, залепена за Джовани. – засмях се аз и я прегърнах приятелски, след което я върнах на гаджето й, което я чакаше притеснено отстрани. Той бе дошъл да я посрещне и вече нямаше търпение да си я прибере и отдалечи от нас.

Докато четях „рокерските хроники“, които бе изписала си помислих, че наистина човек започва да изпитва удоволствие от лудите си постъпки, едва когато се освободи от страха.  Дори да е само за миг, си струваше:

„В тази група има французи, българи, чилийци и разбира се никарагуанци. Има млади и стари. Всъщност това, което ги обединява е страстта им към моторите и пътят. Те са като едно голямо семейство.

Най-младият от групата е Хосе Алберто Кахина, едно високо, мускулесто и мургаво момче. Докато кара не спира да се усмихва. Вдига шум с бръмченето на двигателя си и на лицето му се изписва най-заразяващата усмивка.

Това е неговото първо далечно пътуване и отзад в един пикап го придружават баща му, майка му и сестра му.

Сред групата Хосе изглежда доста срамежлив. Почти не говори и изглежда, че все още не е част от този откъснат свят, изпълнен с красиви жени и алкохол.

Моторите без съмнение привличат жени. Има и алкохол. По време на празника, организиран в хотел Флоренция, десетки момичета пристигат, за да се снимат с моторите и техните собственици. Някои от тях имат късмет и рокерите ги канят на един “ride“ на следващия ден. Други успяват да потанцуват и да пийнат бира с групата.

Към единайсет вечерта решавам да се отправя към леглото. Да се подготвя психически за пътя в неделя.

За връщането ще ви кажа само, че се научих да се наслаждавам на завоите. Този път реших да почувствам това усещане за свобода, за което толкова говорят. Реших да се наклоня заедно с Джовани на завоите. Реших да стана част от това, което изглеждаше като електронна игра.

Този път се насладих на планините и хълмовете, които сякаш бяха извадени от пощенска картичка. Този път разперих ръце и усетих, че се бях откъснала от този кабел, който ме свързваше с реалния свят.“