Бях оставил зад гърба си София, Париж, Мадрид, Барселона, както и няколко африкански столици и потеглях към един нов свят – Америка. За разлика от повечето хора в съвременния свят, които се упътваха най-вече към Щатите или Бразилия, аз се бях отправил към Централна Америка и по точно към Никарагуа.
В денят преди да потегля към тази нова дестинация, бях застанал под паметника на Кристофор Колумб на пристанището в Барселона и замечтано гледах ръката, с която той сочеше морето. За разлика от него, аз знаех че Америка съществува, а и щях да стигна до там със самолет доста по-бързо. Освен това отивах само за две седмици в Никарагуа. След това трябваше да обиколя Салвадор, Венецуела, Бразилия и Парагвай. Бях ерген, готов за приключения и моите работодатели имаха нужда именно от такъв човек. Фирмата, от която бях нает се занимаваше с игрални автомати от типа на покер машини и ротативки. Имаха фабрика за производство на такива автомати в Барселона, където бях подготвен от програмисти за мисията си в Никарагуа. Щях да потегля с екип от пет техника, които трябваше да инсталират платка, контролираща броячите във всяка от машините, след което аз трябваше да проверя дали всичко работи и да прехвърля данните от платките в сървъра с базата данни на фирмата. Трябва да спомена, че намерих тази работа, благодарение на връзките си създадени по време на службата си в Чуждестранния легион.
Стоях на летището в Барселона и гледах как майките и бащите на техниците, притеснено се сбогуваха със своите деца, които заминаваха в някаква съвсем непозната страна. Почувствах се като детска учителка, заминаваща на лагер с бебешорчета. Докато бях в легиона, бях забравил какво са това изпращачи и посрещачи. За мен това заминаване бе просто една работа за две-три седмици, а за тях бе най-опасното приключение в живота им. Момчетата бяха наплашени от родителите си че в Никарагуа е много опасно и дори не бива да излизат от хотела. След чувственото изпращане, събрах паспортите на всички и потеглих с моята група към Никарагуа. Във фирмата в Манагуа не ни посрещнаха много радушно. Ние идвахме да ги проверяваме, а според тях не разбирахме нищо и бяхме новобранци в бранша. Постоянно спъваха нашата работа. Един ден нямало свободни коли, друг ден нямало шофьори. Аз твърдо им заявих обаче, че имам мисия и смятам да я изпълня. От този момент всички от фирмата спряха да ме подкрепят и наистина останах сам с моя екип.
Не бях предполагал че в тази Манагуа имаше толкова игрални автомати. Ходехме по барове, в билярдни зали, в магазинчета, в закусвални, по пазари, които приличаха на битака и дори в аптеки. Хората се редяха на опашки, за да играят. Манагуа нямаше нищо общо с Лас Вегас, нямаше нищо лъскаво и привлекателно, но хората явно обичаха хазарта.
Въпреки всички трудности за десетина дена успяхме да инсталираме платките и остана само последната стъпка – да прехвърлим данните от машините към сървъра. На следващия ден бяхме готови да празнуваме за успешно завършената мисия, но за наше съжаление и най-голямо учудване, някои от данните се бяха загубили при обработката.
Започна се едно писане на доклади и чакане на нови заповеди. Моят екип бе загубил надежда и всички бяха отчаяни. Момчетата искаха да се приберат в Барселона, според тях всичко се бе провалило, но аз упорствах с моя оптимизъм и ги убеждавах, че ще ни пратят нова версия на програмата и всичко ще се оправи. Имах право по отношение на новата версия, тя дойде и всичко изглеждаше перфектно, докато в един момент си дадохме сметка, че няколко платки не бяха отчели резултати. Този път проблемът не бе в програмата, самите платки не бяха издържали на тежките климатични условия. В баровете по пазара нямаше климатици и платките прегряваха, а в закусвалните бе пълно с хлебарки и плъхове, които се криеха именно в игралните автомати. Започнах ново писане на доклади, в които описвах проблемите. Опитах се да окуража момчетата, благодарейки им за положения труд. Убедих ги, че каквото зависеше от нас, го бяхме направили.
На другия ден дойде ново нареждане от Барселона. Техниците се завръщаха, но аз оставах докато дойдеше директорът от централния офис, на когото трябваше да се отчета за свършената работа. Предполагах че ще загубя работата поради провала на мисията като цяло. Бях свикнал в легиона, че никой не ти слушаше обясненията, важни бяха единствено фактите.
Директорът пристигна с нов екип хора и при първото събрание на фирмата в Манагуа, той съобщи, че ще смени стария екип. Повечето щяха да бъдат изпратени в други страни, където фирмата имаше бизнес, а някои щяха да бъдат уволнени. Нямах представа защо ме бяха викнали на това събрание, което нямаше нищо общо с моята работа. В един момент директорът започна да обявява новите назначения. Не познавах никого от новия екип, а със стария почти не бях общувал и учудването ми бе голямо, когато изведнъж, чух че ще бъда назначен като технически директор на фирмата в Манагуа. Бях част от новия екип, който оставаше да управлява бизнеса в Никарагуа. Директорът ми обясни, че въпреки техническите грешки на последните данни, благодарение на тях и моите доклади, той си бе дал сметка, че ръководният екип в Манагуа не си вършеше работата. Така че оставах, и двете седмици, за които бях дошъл в Никарагуа, продължаваха.
В Никарагуа няма сезони и все е лято, така че имам чувството, че времето тук е спряло. Вече седма година карам мотора си из Централна Америка и повтарям, че това са най-дългите две седмици на моя живот. Освен мотора, с който успявам да се спася от рутината, за тези две седмици успях да построя една къща в Манагуа и най-важното – да имам две дъщери.
Един основен мой принцип, който важи не само за бизнеса, но и за живота като цяло, е да удържам на дадената дума. Когато обещая нещо – трябва да стане!
